Ако истината беше друга не бих я разказал:
Кемал – пациентът хулиган
Лежите. И не само
Вие. Всъщност сте болен. Болничното легло не Ви предлага много възможности.
В утринта изписват
оздравял пациент. Другите три легла все още са заети. На едното лежите и Вие
докато разсъждавате до кога ще настоява за изправяне гърбът ви. Всички заедно с
Вас са готови да изтърпят всички кръгове на ада само с една мисъл -оздравяване.
Тъкмо се отнасяте в царството на „Морфей“ съня, когато изведнъж
в обедната тишина нахлува не търпящ възражение, шум.
Карат с количка нов пациент, който сумти недоволно и обявява,
че още в реанимацията се бил скарал с всички. И затова били го местели в
отделението. Стая №303. Вашата или, където лежите за момента на истината.
Замисляте се, когато изведнъж дочувате, че новодошлия се
казва Кемал. Хубаво име. Но истинския Кемал Ататюрк едва ли би се гордял, че
някой толкова недостоен носи името му.
Изведнъж чувате заедно с другите двама пациенти наблюдаващи
приземяването в леглото на болния новодошъл или докаран от реанимация нов
пациент.
–Ох, полека бе! Къде ми е патеричката?
Чувате санитарката да отговаря:
–
Тука са ти нещата. Никой не ти ги е взел.
Благодарение на
санитаря и санитарката гледате как настаняват Кемал в леглото. Едва го оставят,
когато се опитва да става събаряйки патеричката си. Тя, която обзета от
скромност наблюдаваше ставащото заедно с Вас.
–Къде тръгна? – срещат го строгите очи на медицинската
сестра отговаряща за отделението на урологията, където повечето пациенти упражняват
пикаенето в катетри и наранено самочувствие.
–
А, помогни ми да стана, че не мога сам да отида
до тоалетна! – заповядва, а не се моли, Кемал.
–
Не може да ставаш! Цял си окичен с маркучи. Ще ти
дадем, подлога и готово…
–
Ама аз искам!... – мучи недоволен Кемал чийто
ръст на голямо охранено прасе констатира с огромния му фрапиращ корем. По него
личат многобройни разрезите, опитите, които медиците бяха успели да направят. Подрязван,
Кемал, но без успех да изкоренят нещото, което се носи свободно в душата му.
Хулиган, който иска и не признава заповеди,
които се отнасят за здравословното му състояние.
Все едно искаше да каже, че не му пука от нищо щом се отнася
до него.
Гледате, мълчите и си дивите заедно с другите пациенти в
стаята.
Изведнъж тишината е простреляна успешно от гласа на Кемал:
–
Сестра! Сестра! Когато ти трябват ги няма
никакви!
И веднага след това натиска
звънеца над кревата си.
Отнякъде се чува недоволен женски глас:
–
Какво искаш сега? – и медицинската сестра се
появява готова да удуши на мига, Кемал.
–
Ами… Да ти дам малко пари да ми купиш вода, че
нямам за пиене!
–
Какво!? -беснее сестрата. -Аз отговарям за
трийсет пациента в момента, а ти си мислиш, че не съм на работа!? Питай
санитарката! Ако иска нека тя да ти вземе… И престани да викаш и звъниш, Кемале!
–
Добре де… Аз, исках само вода.
Санитарката благоразположена към Кемал
отива да търси навън вода за прежаднелия пациент хулиган.
Докато сумти под тежестта, която носи в
корема си, Кемал има посещение. Синът и внукът му носещ гордо, неговото име.
Оставят му храна, натурален сок и вода. После си отиват и
нещата ескалират…
Гледате как Кемал пие от натуралния сок макар да му бяха
забранили заради киселините, които бяха взели на подбив търбуха му.
Когато някой от Вас в болничната стая се опитва да разговаря
по-джиесема с близките си дочувате гласа на Кемал, който мисли, че приказвате на
него.
Такъв пациент не бяхте срещали, нито виждали. Но сега бяхте
длъжни да го изтърпите. Стискате зъби и очи, но мехурът ви напомня за себе си.
Ставате за посещение в тоалетната, но и Кемал иска да става. Даже Ви се моли да
му подадете ръка.
Мислите. Мислите все
пак сме хора и помагате.
Санитарката дава закупената вода на Кемал и той е доволен
донякъде.
След малко, когато тишината моли за спокойствие, но гласът
на Кемал не дава:
–
Сестра, сестра!
И когато липсва ответен отзив
натиска звънеца за отговор. Той не закъснява. Заедно със сестрата в болничната
стая нахлува ѝ нейния кипящия глас от възмущение:
–
Стига, Кемале! Какво сега…искаш?
–
Ами повърнах! Виках те, виках, а ти не идваше!
Сестрата не може да повярва на очите
си. На пода до леглото на Кемал забъркан бъркоч изскочил от червата на болния.
Обезумяла от видяното сестрата, а не санитарката почва да
чисти. Когато се справя, пита:
–
Ти, Кемале да не си ял нещо? Доктора ти забрани…
–
А, не! Пих само една капачка натурален сок…
–
Ама нали доктора ти забрани. Пък аз си мислех,
че само яденето е забранил. – не се предава да оспорва решението на лекарите,
Кемал.
За момент остава облекчен от повръщането,
но едва сестрата се отдалечава и звъни пак.
Отдалеч се дочува гласът ѝ изригващ като лава от кратер:
–
Какво искаш, Кемале!
–
Ами ела де, ела! Какво ще кажеш да ми разтриеш
малко краката, че са се схванали от леглото.
Съвсем близко изсумтяването от
гласа на сестрата не обещава разтривка за Кемал. Нито пък му дава целувка или
предимство някакво:
–Ти, какво? Подиграваш ли се?
–Не напротив! Ще ти платя за
услугата. Не искам да е безплатно.
–
Аз съм на работа, не забравяш ли, че ти казах.
Не си само ти важен тука! Една сестра на трийсет, пациента… Докато ги обиколя…
Следва продължение
В. Софин 27.09.2025год.
