До връх Ушите, връх Камен Дел и Боянски водопад във Витоша

 

                                                                                        

                           До връх Ушите, връх Камен Дел и Боянския водопад във Витоша

       Един преход колкото и приятен, невероятен и красив винаги издиша, когато по пътя на туриста се видят останки от хижи. Те са толкова много на Витоша, красиви постройки някога сега пустеят. Някои разбити, с паднали покриви, други с дървета обрасли на тях… тъжна гледка и срам за българина, който стопанисва… Всъщност оставено на произвола.

 Не обичам да започвам пътеписа си така. Лошото е, че още с първата хижа „Момина скала“ се натъквам на противоречие.

 И така, Пежакът е закотвен на сянка в близост до ресторант с името „Момина скала“ Минаваме с Боян през местността  „Стамболовата ливада“ и се натъкваме на хижата.

Пред нея паметник скала на, който е издълбан текст. Четем: „Хижа Момина скала през 1941-1942 г. е била убежище на членове на бойни групи и нелегални партийни дейци“

Хубаво, но Уикипедия ни съобщава, че хижа „Момина Скала“ е построена, забележете в периода 1957 -1958год. Няма как през 1941-1942год. да се е крил някой в нещо, което не е съществувало.

     Както и да е. Продължаваме покрай хижата и се спираме за момент пред разклонена камениста пътека. Вляво тя води към хижа Камен дел и Боянски водопад. Нашия път е към друга хижа. Тинтява намираща се на височина 1616 м. н. в. Преди нея обаче срещаме останки… Натъкваме се на забравена шейна счупена донякъде, но от времето на осемдесетте години на 20 век. Една единствена гъба спира погледа на фотоапарата ми. Другите гъби, дървесни съзирам на старо брезово дърво все още стоящо. Скоро се сблъскваме с Б Д Ж – „Родина“. Почивна станция на Български държавни железници - 1566 м. н. в. Сега изоставена и в плачевно състояние.

  По пътя към хижа Тинтява ни настига младеж с раница, който ни подминава без поздрав както е прието в планината. Сякаш сме пътни флагчета в неговите очи. Много скоро обаче се връща обратно. Дали пък не беше забравил нещо? За момент си помислих… само помислих, но младежът ни отмина пак без да поздрави. Е само аз ли ще си отварям устата за поздрав? Младите не знаят да говорят. Добре, че не всички са такива. Жалкото е, че имаше по пътя много такива „издънки“, расли но не порасли.

   Вече се усещаме спасени, когато се спираме пред чешма течаща през скала. Тук намираме заслон „Ушите“. Пием и наливаме вода в „ манерките“. Не в шишета, които носим не за друго, а за да им организираме разходка като нас. Излизаме от каменистата пътека, някога добре поддържана, но сега изоставена също като някои хижи срещнати от нас по пътя ни.  Пред погледите ни нагоре виждаме „Ушите“. Отправяме се да ги издърпаме. Всъщност връх Ушите във Витоша планина се намира на 1906 м. н. в.. Преди да ги качим обаче се натъкваме на „мина“. Не. Червени боровинки, които спират полета ни нагоре към орлите. Хапваме не за друго, а защото не устояваме на изкушението. Пълзешком напред. „Пълзачи по скалите“ роман от Майн Рид. Не. Просто ентусиасти решили да вземат чист въздуха си тук на връх „Ушите“. Те ни посрещат гостоприемно. Карат ни да обядваме. Правим снимки. От тук съзираме част от софийското поле с града столица естествено и зад нас поглед към „Черни връх“.

      Смъкваме се полека с настроението за още един връх по пътя ни. Него сме го качвали, но това не пречи да извикаме „Ура“ от него. Не за друго, а за да ни чуе… София, не! Но поне ушите ни ще узнаят, че сме на Камен Дел – 1862 м. н. в. Флагът всъщност трибагреника ни посреща окъсан от вятъра, който си играе на шикалки тук на високото. Топлото се редува със студения вятър. Обличам се, събличам и така пак няколко пъти. Не мога да си угодя или не мога го разбра времето. Все поднася изненади.

   Е спокойно се мушкаме с Боян пак в гората. Връщаме се… Всъщност маршрутът ни е към Боянския водопад. Пътьом срещаме млада туристка. И ти да видиш, момичето ни поздрави. Вярно на английски и синът ми Боян ѝ върна поздрава.

    Така де! Щом сме в планината, трябва и настроението на всеки турист да е супер. Не понасям мълчаливото, ходене и сумтене. Както казва Боян едно и също движение напред. Не забързано, а да му хванеш цаката. Това е, да се движиш равномерно без бързане, без почивки и без умора.

   Въпреки годините ми успявам да следвам стъпките на Боян.

     Слизаме при хижа „Средец“. Изоставена, разграбена, разбита. Така ми се видя. Част от прозорците счупени нарочно. Вътре, хаос! Безстопанствената сграда някога е била красива. Сега от един прозорец надничаха саморасли малки смърчове намерили убежища на това място. Тъжна картинка!

   Не знам, защо но снимам. Мъчно ми е за къщи, хижи и изоставени сгради. Като хората. Остареят и си отиват. Тягостното чувство не ме напусна, докато се сетим да продължим напред.

  Най-после живот. Намираме се на хижа „Камен Дел“ -1496 м. н. в. 1934 -Бояна. На прозорците ѝ саксии с цветя. Истинска приказка. Мечка издялана като паметник от дърво и едно заспало куче ни посрещат пред хижата. Правят ми снимки за спомен преди да продължим покрай каменна чешма в посока хижа „Есперанто“ – 1450 м. н. в. Тук се спираме пред паметна плоча. Тя е монтирана на една от стените на хижата. Четем: „ Софийските есперантисти и управление лесопаркове при С Г Н С  построиха този заслон по-случай 100 г. от рождението на Доктор Лазар Людвик Заменхоф автор на ЕСПЕРАНТО.“ 1859 -1959год.

Встрани от хижата, но пак на стената освен името ѝ виждаме и табела от шперплат. Буквално на нея пише: „Хижата се стопанисва от Вас хората. Пазете я! И се грижете за нея. Тя е ваша както и цяла България.“

За съжаление „Есперанто“ не само беше затворена, но и на втория етаж някой бе успял да проникне предполагам инкогнито.

Отминаваме по пътя си. Срещаме мъж, а след него и дама. Поздравяваме се. Дамата се поинтересува дали хижа „Камен Дел“ е близо. Отвръщаме утвърдително и всеки тръгва по пътя си. Ушите улавят първо шума. Очите последни се убеждават в истината. Така става и с нас. Слизаме към Боянския водопад. Направени железни перила и бетон спират пътя ни надолу. Следваме пътеката като по пътя надолу срещаме двама младежи, с които разменяме „Шапки“. Не. Поздрави! За съжаление другите долу на водопада не бяха толкова отзивчиви като моята уста, която ги поздрави. Както и да е. Красотата на водопада впечатлява. Огромна скала от горната страна, на която се стичат пръски вода. Грохотът не е толкова силен, но все пак на първи септември и при тая суша нормално е струите да са по малко. И тук е време да споделя написаното от народния поет Иван Вазов€ Той е писал за Боянския водопад като се е възхитил от невероятната красота на майката Природа създала това чудо на Боянска река във Витоша планина.

И така:

ИВАН ВАЗОВ

БОЯНСКИЯТ ВОДОПАД

    Изкачвам се все по-нагоре – цели два часа. Изкачвам се полека всред гъсталаци от лещак, облечени в нова шума, из каменлива пътека. Камъните се търкалят под нозете ми. Боянската река шуми все отдясно. Пътят става все по-върл и мъчен, понякога се и не познава по сипеите. Слънцето силно пече. Пот облива лицето. Стигам на по-открито място. През листака достига до слуха ми глухият гърмеж на водопада.

   Но ето излизам пред самия водопад.

   Два грамадни стълба вода блестят под слънчевите лъчи и падат в пенливия вир. Ужасен гръм, трясък, рев, буботене – тоя шум с нищо не може да се изрази. Сякаш слушам гнева на едно водно чудовище – чудовище, съставено от разтопено сребро, от заслепително бели струи, от пяна и водни искри.

  Една подвижна белизнява пара, образувана от пръските на водопада, обхваща голямо пространство във въздуха, оросява с мокротата си посетителя и го прогонва по-назад. Величествена дъга с най-ярките и нежни цветове се извива високо и гордо в росистата пара, трепти, сияе и пленява очите. Тая дъга виси постоянно там в слънчев ден. А по скалите в пукнатините им теменуги, теменуги, цветя безчислени, здравец, люляки…

     Водопадът гърми, бухти, реве заглушително. Тоя водопад ти се струва, че не иде от върха на Витоша, а нейде от небесните висини, носейки със себе си лъчите на синевата.

ИВАН ВАЗОВ

    Няма как да не усетим, че времето е оставило нещо въпреки годините, които са минали от времето на написването на пътеписа. Двата грамадни стълба вода са тук и се стичат по-скалата като в подножието се пръскат навсякъде в страни. Някои от тях усещам по кожата си. Прозрачни малки диаманти, които блестят на слънцето. За съжаление нямаше цъфнали цветя, защото както казах по-горе вече е първи септември.

След снимки за спомен тръгваме полека нагоре. Изкачваме стръмнината. Слизаме полека към хижа „Момина скала“. Прекосяваме Стамболовата ливада и намираме нашия отегчен от чакане „Пежак“. Убеждаваме го да ни вземе, че вече сме поизморени от ходенето.

 Взимаме си довиждане с Витоша планина. Някъде там в мислите ни остава завинаги Боянския водопад и хижите, чието стопанисване липсва…

В. Софин 08. 09. 2025год.