Докоснаха ме...!

-Това дело, няма как да не го спечеля!... И как иначе...

Докоснаха ме!... При това без мое разрешение. И това, ако не е сексуален тормоз. Направо изнасилване си беше... –реве Пешо пред приятел.

-И какво толкова е станало?

-Настъпиха ме по-мазола! Бих го преглътнал някак си... Ама....

-Не можеш ли?

-Не!

-И защо?

-Оказа се жена... При това съвсем позната... –реве още по-силно раздразнен Пешо.

-Да не е била шефката ти?

-Не! Жена ми беше... Оказа се, че именно на нея бях забравил да взема букет за осми март.

-И затова, ще я съдиш?

-За моралната болка брат, за моралната... Откъде да знам, че шефката ми именно този ден ще дойде на работа. Обикновено не идва никога!

-И така?

-Букетът отиде при нея, а нямах време за друг...! Знаеш явиш ли се пред жена с празни ръце на осми март, тя подивява и под следствията излизат от контрола...

В.Софин  

Прашно огледало

С умиление гледам в старо,

Слънце не видяло,

от години потъмняло,

към минало, ръце простряло,

не измито, прашно огледало...

Виждам там себе си изцяло,

хлапе, облечено във бяло

как промъква тихо тяло,

от маса на която, бе седяло...

От сенките изплува татко,

за наказание накратко...

Намръщен силен, вяло

хваща ухото ми узряло,

болка до вчера не познало,

за разходка в прашно старо

потъмняло от спомен, огледало!

В.СОФИН

Всесилният...

     Тази сутрин се събуди от предчувствие. Как само не му се ходеше на работа. Пък и длъжен ли беше? Какво като е празник? Вярно всички ще го чакат. Ще искат да чуят мнението му. Все пак без него нищо не ставаше. Дори ракията в казаните селски не увираше. Явно заповедта му да се плаща акциз, бе сторила нещо. На него не му пречеше да пие от заловения качествен алкохол. Все пак доброто не бе нужно да се унищожава. Да но ето, че сега, точно сега не му се ставаше. Замечта се за море, жени, карти с приятели и алкохол... много алкохол. Цигарите не ги понасяше. За това се бе вслушал в европейската директива да се ограничи пушенето, но не и контрабандата. На всеки са му нужни, свежи пари. Те не могат да идват все от Европа. Откъде да се набавят, ако не от забранените неща. Забранени за някого, но не и за него. Той решаваше, той бесеше, назначаваше, уволняваше...  Всесилен горд, политикът озадачаваше... Искаше често избори, за да отстрани другите „кучета“, които ръмжаха срещу блестящата му изградена с мисъл схема на управление...
В.Софин

Къде са пуричките?

-А сега, дайте да видим къде сте скрили пуричките? –интересува се усмихнат ревизор.

-Пуричките? –вдигат с изненада всички в без помощ рамене.

От кухнята се чува въодушевен отговор:

-Тука са! –отзовава се готвачът и тика пред слисаното лице на ревизора три кутии пурички с шоколад.

-А не! Тука в книжата са записани само три пури, а не три кутии... –казва ревизорът и се взира в лицата на притеснените служители.

Всички погледи са вперени в преминаващия наблизо електротехник по-поддръжката.

-Да знаеш нещо за пурите? –питат го.

-От големите или малките ви трябват? –пита на свой ред той,  и сочи на тавана осветлението.

-Хайде сега... –усмихва се не притеснен ревизора виждайки изпотените от напрежение лица на колектива, тръгнал да му угажда.

-Пури за пушене се търсят! –изплюва той, най-сетне камъчето, което беше заседнало в гърлото му.

-Че кажете така! –въздъхват с облекчение всички.

-А ние се лутаме като малки деца, изгубили играчка! –усмихва се с въздишка на облекчение, готвачът.

-Тези трите ли търсите? –пита главната администраторка и поднася почти с благоговение, намерените с трудност, пури за пушене.

В.Софин 

У нас!...

Ако нямаше строга контрола, на всеки от нас щеше да се стича, сополът!

Всеки щеше бъде със стока избрана, ако липсваше у нас законна забрана!

Надали щеше да бъде избрана, ако политиката, беше разбрана.

Нямаше да се чувства желана, свободата ако не бе окована!

На пазара щом липсва домашна ракия, акцизът с пари, изпи я!

Нямаше да дишат свежо реклами, ако всеки бе тръгнал да мами!

Под сурдинка спят прибрани, неща у нас, с лъжа събрани!

Всеки вестникар щеше да печели изгодно, ако имаше слово свободно!

У нас на всякъде се чува мъркане, не липсват билети, лотарийни за търкане!

Свободата у нас отдавна умира, защото забранена разбира, че с пари се само, намира!

Когато в нашата държава чуждите решават, обикновените хора примирени, не успяват и да шават!

Ако няма забрана в живота, щеше да липсва на шията, стегнат хомотът!

Вилнее доволен кошмарът! У нас живее свободен „комарът“!

Учители преподават внимание. Учениците дремят в старание да живеят в незнание!

В нашата мила страна не липсва Г М О , отбрана, храна!

Ако у нас го нямаше спорът, нямаше да има хора, които мърморят!

Ако водата беше съблечена гола, надали би ни убола, когато цените се вдигат у Мола!

Ако пръднята не бе миризлива, истински щеше да бъде щастлива!

Политиката у нас щеше да бъде щастлива, ако не беше тъй продажно лъжлива!

В.Софин 

Късметлия Гошо!

     Тази сутрин се събуди от предчувствие. Във въздуха се носеше не обикновена, дразнеща миризма. Нахлу приятно в ноздрите му и го накара да скочи от твърдото ложе под него. Опита се да излезе вън. Не успя. Някой беше залостил вратата отвън. Надникна любопитен през малкото прозорче гледащо към двора. Не видя нищо. Но все пак подуши нещото, което се криеше вън. Обърна се към опразнената от снощи ясла и измуча недоволен.

  Внезапно вратата се отвори, показа се усмихнат стопанинът и като се обърна към бика в обора, каза:

-Късметлия Гошо!

Зад него настръхнала от любов пристъпваше, разгонената крава на съседа, Пешо.

В.Софин 

В очакване...!

-По-дяволите...! –обади се на глас, обидено момиче.

-Вече пет минути минаха, а още го няма. Къде заседна гадината?

    Времето изтичаше... Просто съдбата и се решаваше в следващите минути. А него, още го нямаше. Може би нещо е станало?

   Тревожна мисъл пропълзя в мозъчните гънки на момичето. Такова нещо, не се е случвало. Или поне, тя не помнеше, да е ставало наскоро...

  Винаги точен, акуратен и на време... а сега, когато наистина съдбата и се усмихваше, когато я галеше и обстоятелствата щяха да бъдат в нейна полза, той липсваше.

Нервно погледна часовника на ръката си, който биеше неумолимо и отнемаше от щастието и.     Направо тиктакането му я изкарваше от релси. Момичето започна да се движи напред, назад, сменяйки рязко посоката. С действията си изнервяше плочките под нея, които усетили напрежение то и, започнаха да проскърцват жалостиво издигайки, висок гласа на токчетата, с които беше обута.

-Десет минути... –прозвуча за кой ли път раз тревоженият и глас.

-Няма да дойде!...

В такъв случай изпускаше шанса си. Нима щяха да я чакат за представянето и. Със сигурност обещаното и място за работа щеше да отиде при друго момиче. А тя? Тя, пак ще търси в Интернет. А работа се намираше трудно. Особено днес, когато на никого не му пукаше за някого.

    От яд момичето захапа ръката си и погледна в тунела с очакване. Някъде там от тъмното изпълзя неуморен, но закъснял влакът на Метрото. Виновникът, гадината, беше пристигнал!...

Шансът и се усмихваше отново... Може би? Тя не знаеше...

   Изнервена до крайност девойката се шмугна във вагона въздъхна примирено, погледна часовника виновен за провала и, и като прокле на глас съдбата, се отпусна на предложения и от млад мъж, стол, който топло я приветства...

„Вратите се затварят!“ –чу тя, и виновникът не дошъл на време, потегли в посоката, където я чакаше отдавна изпуснатият шанс.

В.СОФИН