С умиление гледам в старо,
Слънце не видяло,
от години потъмняло,
към минало, ръце простряло,
не измито, прашно огледало...
Виждам там себе си изцяло,
хлапе, облечено във бяло
как промъква тихо тяло,
от маса на която, бе седяло...
От сенките изплува татко,
за наказание накратко...
Намръщен силен, вяло
хваща ухото ми узряло,
болка до вчера не познало,
за разходка в прашно старо
потъмняло от спомен, огледало!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар