Излет в Рила!

Без да имаме представа за метрологичните условия, един неделен августовски ден на 2012 година, заедно с моя син решихме да видим планината отблизо. С предварително подготвен маршрут, тръгнахме от Самоков, хващайки автобуса за Боровец. Едва потеглили се оказахме в компанията на интересен човек, който явно добре познаваше шофьора. Между тях се проведе  диалог, който ние с интерес изслушахме. Дълги години нашенецът беше изкарал на работа в Америка. Сега бил в отпуск, сподели той и дошъл не за друго, а да види планината, защото като нашата Рила нямало никъде по света.  В момента живееше в Ню Йорк, Манхатън. Каза също, че рано тази сутрин бил изненадан от странната тишина в нашия град. „Какво става?” –попитал съпругата си той. „Нищо! Това си е нормално, пък и днес е неделя”- отвърнала тя. В Ню Йорк било необходимо да се става рано за работа. А и доста превозни средства човек, трябвало да смени за да стигне навреме. Освен това в града имало постоянен шум, от непрекъснатия поток от коли. С интерес изслушахме, че там имало заведения в които всеки четвъртък раздавали безплатно алкохолни питиета. „Отивайки на ресторант, първата пълна чаша е безплатна”-каза той.  За да се успее в бизнеса, било нужно първо да се даде, безвъзмездно, а не, както е при нас, „още от вратата за парата.” „Ако, все пак човек няма пари, дали може да се обиколят няколко заведения и да се пие само безплатното първо.” –поинтересувахме се и ние, включвайки се в разговора. „Не е така, защото трябва да си поръчате и второ. Целта била човек да се подхване и щом му се услади, много ясно е, че ще си поръча още” Най- после неусетно улисани в приказки стигнахме в Боровец. Той ни посрещна с мъгливо и студено време. Взехме си билети за  лифта. Изненадата ни бе голяма, когато заедно с нашия вече стар познат емигрант се оказахме в една кабина. Продължихме разговора си. В него той сподели, че много Самоковци са помогнали за построяването на лифта. Видяхме отстрани много изсъхнали смърчове.  Дървояд неизвестно от къде появил се изяждаше безмилостно гората. „Неумеем да пазим горите си!” –сподели човека работещ в Америка. „Така е”-съгласяваме се единодушно  с моя син. „Нашата Мусала е уникална! Никъде в целия свят няма като Рила планина!!” –добави с въздишка той. „До къде ще ходите?”-попитах човека работещ в Америка. „До Ястребец. После слизам пеша за да се разходя в гората и полека се връщам към Боровец. А вие докъде?” „До върха.Но ще се върнем през Малка Мусала, Иречек, Сфинкса и връх Дено. Една незабравима обиколка на планината.” –отговорих му аз. Улисани в приказки за красотата на Рила, неусетно стигнахме до Ястребец. Тук времето не бе мъгливо, но небето ни посрещна намръщено с облаци. Студен брулещ вятър, с любопитство опипваше нашите все още топли вратове. Зъзнещи се разделяме сърдечно с нашенеца работещ в Америка. Стигнахме безпрепятствено по-лекия маршрут до хижа  „ Мусала”. След кратка почивка поехме уверени в силите си нагоре към върха, който ни очакваше затулен от тъмни облаци. Зад нас млад мъж с фотоапарат снимаше усилено красотата разкриваща се пред любопитният му поглед. Виждайки това настоях пред сина си да извади нашия апарат, за да не изпуснем  някоя от интересните гледки пред нас. Вървейки най-отпред по-пътеката все гледам в краката си, защото в този каменист терен, човек неусетно може да се спъне. Внезапно синът ми ме дръпна за ръката. „Погледни!”-каза ми той. Погледнах точно пред мен и очите ми внезапно се натъкнаха на една любопитна дива коза, която излязла на нашата пътека ни наблюдаваше озадачена. Безмълвният и взор  сякаш ни питаше, какво ли търсим тук в каменистия и дом. „Снимай синко! Снимай! Ще изпуснем срещата!”-развълнуван издигнах глас. Едва продумал обаче, козата подплашена се измъква от пътеката и хуква към близкото езеро. Но синът ми упорито я последва и успя да направи няколко уникални снимки с които запечата неочакваната среща в планината. Застанах на пътеката за да го изчакам През това време, човека с модерния фотоапарат който снимаше след нас стигна до мен. След задължителния поздрав в планината го запитах дали случайно не е видял козата. „Видях я! Но беше далеч и не успях да я заснема!”-отвърна ми той леко огорчен. Тръгнахме по-лека нагоре по-пътеката заедно с непознатия фотограф. Така неусетно улисани в приказки, успяхме да се запознаем. Научих, че се казва Боян и в момента бил на почивка в Боровец, заедно със семейството си. Но сам тръгнал за Мусала защото децата му били още малки.Настигнахме най-после синът ми и спряхме любопитни да видим снимките, които направи на дивата коза.  „Добри са!”-сподели с нас Боян. Разбрахме се с него, да си разменим снимки по електронната поща в интернет. После отново унесени в разговор по-между си стигнахме заслона при леденото езеро. След задължителните снимки продължихме напред по-трудния за изкачване маршрут, хващайки се за стоманеното въже. То приятелски успя да ни помогне точно до върха. Нашият нов приятел Боян ни последва, правейки снимки на планината, която най-после точно в този момент бе решила да ни се усмихне. Студеният и откровен вятър с успех прогони смръщените облаци. Блесна засмяно слънцето, и посгря измръзналите ръце, които стискаха ремъците на раниците ни. Връх Мусала! Правим снимки за спомен и се разделяме с новия ни познат Боян. Преди да продължим по-замисления от нас маршрут, видяхме група чужденци, да носят националния флаг на държавата си. Подредени в индианска нишка, те поеха надолу по каменистата пътека към хижа „Грънчар”. Синът ми запечатва уникалната колона с фотоапарата си. После отпочинали тръгнахме по-трудния маршрут на слизане към Малка Мусала. От високото пред нас, долу в долината видяхме „Маричините езера”, които със сините си уникални очи ни подканиха за нови снимки. Запечатахме и мига в който, изморените ни вече крака, успешно покориха връх „Иречек”. След краткия питателен обяд, едва тръгнали, намерихме находка. Печурки! Синът ми и аз гледаме и не вярваме на очите си! На такава надморска височина, пред нас „цъфнали”печурки! Уникална снимка на гъбите направена за доказателство бе направена с успех от моя син. Внезапно долу вдясно видяхме красивото езеро, наречено „Темно”, защото навярно е доста дълбоко. Двама бракониери, бяха пуснали въдици, опитвайки се да излъжат красивата балканска пъстърва, която живее в някои от Рилските езера. Всеки знае, че риболова в парка „Рила” е забранен. Но и всеки знае, че изкушението все пак е голямо. Някои индивиди преборили страха си, използваха въдиците си с цел да изпитат тръпката на хващането. Или те ще бъдат заловени, като бракониери или успешно пъстървата ще пипне стръвта. Необичайна дилема! Бракониера и рибата, като плячка! Навсякъде пред  нас цъфтят невиждани ухаещи цветя и билки! Уникални минерали разхвърляни навсякъде, спират погледа ни. Сякаш са истински диаманти, които хвърлят заслепяващ блясък, към слънцето, което очаровано ги наблюдава отвисоко с усмивка. Стигнахме успешно  до скалата наречена „Сфинкс”. Навсякъде около нея имаше многобройни барбонки от козите, търсили завет от студения неуморен вятър, който духаше постоянно там. След снимка за спомен на „Сфинкса”, правим такава и на връх  „Дено”. Накрая пристигнахме и до „Жълтите езера”. От високото съвсем ясно се открояваха пред нас, показвайки уникалната си красота с която Рила планина съвсем достойна се нареждаше, като първенец на Балканите. Доволни от необикновените приключения, тръгнахме по-пътеката към хижа Мусала. Успешно хванахме лифта за Боровец. Натрупаните впечатления от уникалната природна картина разкрила се пред нас, срещата с хора, животни и растения успя да остави траен отпечатък в нашите души! 

 В.СОФИН