Столичен живот!

Много отдавна измъчените мои ходила, не бяха помирисвали жълтите павета в столицата. Този път обаче, имаха повод и специална покана, която не можеха да пренебрегнат, просто ей така. Радостта която събра заедно семейството ми, бе причината, че дъщеря ни виновница за събитието, взимаше заслужено диплом за висше образование. И така в столицата пристигаме трима. Аз, съпругата и синът ми спортист. Нужно беше дъщеря ни да почувства в този личен момент за нея, подкрепата на цялото наше семейство. Облечени с тоги и традиционни шапки, дипломиращите се студенти тръпнеха в приятно очакване. Най-после дълго очакваният момент настъпи, когато професорът виновник за радостта по лицата на присъстващите, благоволи да вземе мястото си на катедрата. Вперил закачливо поглед във всички присъстващи, той произнесе кратка прочувствена реч, която внесе приятен комфорт в ушите на студентите. С няколко думи професорът ги увери, че тяхната бъдеща професия е престижна. „Стопанската логистика”- каза той – „има реализация в страната ни цели 85 процента. За разлика от другите, които едва достигат 40.” След тези думи професорът се усмихна и сподели, че от тяхната гилдия, все още никой не е станал политик. И това е добре според него, защото именно тази професия помагала на задъхващата наша икономика да се предвижва напред, дори с малки, но все пак уверени крачки. По-време на тържествената церемония, присъстващите близки на студентите се скъсваха развълнувани от събитието да снимат за спомен дипломиращите отрочета. Всеки един горд от постижението си пристъпваше уверено към катедрата, където професорът с усмивка стискаше изпотените от радост младежки длани и връчваше заслужената и дълго чакана диплома. Последваха още, доста снимки на родители, приятели, които също се включиха към впечатляващата еуфория. Разкошно украсена елха, на първия етаж на университета, неусетно стана свидетел в необикновеното дипломиране на младите хора, които тръгваха вече по-трудната пътека на живота. Станали свидетели на тържеството, за което „виновница” бе нашата развълнувана дъщеря, ние я оставяме при приятелките и, за да сподели радостта си и с тях. А ние тримата, съпругата, синът и моя милост, поемаме към друго мероприятие, провеждано винаги в края на годината. Краката ни търпеливо ни отвеждат до Н Д К, където се провеждаше панаира на книгата. Многобройни издателства, разположили цветна хартиена идилия, ни очакваха с нетърпение да оценим изложеното. То беше толкова много, че трудно човек можеше да види и докосне всичко. Като истински запален фен на книгата не устоял на изкушението си избирам няколко от любимите мои автори. Замаян опитвам да се измъкна отвън, обаче краката ми залепнали за пода, отказват да си тръгнат доброволно. Книжната мания така ме бе обсебила изцяло, сякаш бях взел дрога. Най-после по-настояване на брачната половинка излизаме в студения порив на столичния вятър. Отвън, като светулки грееха, огънчетата от цигарите на не устояли фенове на тютюна. В настъпилата вече нощ, хиляди неонови светлини на рекламите изкушаваха нищо неподозиращия пешеходец с надписите си. По-магазини, на хотели, и къде ли още не, погледът бива смущаван от чужди букви. Латиница! Преди години имаше малко или почти нямаше надписи на чужд език. Сега всичко бе затрупано с модерния Европейски език! Единственият гордо извисяващ се неонов надпис на български език крепеше реклама за бирата „Шуменско”. Виждайки всичко това, изведнъж се почувствах, че стоя не къде а в Европа! Европейският съюз! Взехме места в тролея, вътре на който зад шофьора се мъдреше малък надпис. Етикетчето съобщаваше на всички, които ползват транспортното средство, да бъдат европейци. Да пазят седалките, като свои. И понеже в действителност някой бе взел цялата тази работа присърце, някои бяха надраскани, други даже нарязани. Явно така нашенецът, разбира, че това трябва да прави за да се чувства в България добре. На едно кръстовище бяхме принудени да чакаме, около 10 минути, преди светофарът най-сетне благосклонно да реши със зелената си светлина да ни пусне напред. Тъкмо стигнахме обаче близо до линията, когато внезапно червен неумолим сигнал, ни спира отново. Отново принудени изчакахме десетте наложени минути от светофара да минат. Пулейки се отвън, виждахме многобройното столично движение. Едни стояха мирно по-колите си, други по-напористи бързо изпреварваха всички и се оказваха най-отпред пред колоната, дори пред линията. Още не бе изгаснала жълтата светлина на светофара,  когато един такъв джип, хукна мълниеносно напред.

-Брей, че щур свят се е навъдил! –казвам не устоял на глас. –Пък после, защо са толкова много катастрофите у нас!

Най-после с измъчени физиономии стигнахме нашата спирка, на която стояха премръзнали клиенти, които чакаха с нетърпение тролея. Той като добър самарянин щеше да ги заведе на топло по-домовете им, където щяха да положат изморени от работа и напрежение тела. Провирайки се пеш между многобройно паркираните автомобили на улицата и по-тротоарите най-после стигнахме блока в който живеят балдъзата и баджанака. Посрещнаха ни съвсем радушно. Седнахме поканени на масата, където ни чакаше вече приготвена за  аператив салата. Вечеряхме лазаня, приготвена майсторски от домакинята на апартамента. Разказахме днешните си впечатления от столицата и показахме, снимки от дипломирането на дъщерята. Коментирахме, кой е най-щастлив от равнодушието на нацията ни, която търпи олигарси да управляват измъчената ни от бедност държава. Зяпайки пристрастено екрана на телевизора виждаме, как хищни животни подчиняват и изяждат по-малките незащитени видове. Също като, при нас хората! Неусетно изморени от дългия ден ни хваща приятна дрямка. Лягаме със съпругата и скоро до ушите на нищо неподозиращия наш син стигат звуците на съня, който разтревожен от хъркането ни трудно успява да заспи. На сутринта точно преди съмване, дърпам щората и хвърлям любопитен поглед отвън към възроденият отново столичен живот. Станали по-рано от нас хора отиваха на работа. Родители, водеха в близката детска градина децата си. Млад мъж разхождаше малкото си куче, което важно вдигнало задната лапа  маркираше уверено градинката, която явно отдавна считаше за своя. Млада жена, палейки джипа си, го дръпна  отстрани и сложи на мястото знак, друг шофьор, да не паркира. Извикано такси, успешно взе майка и дете и ги отнесе, явно в някоя друга отдалечена детска градина. Най-после след добра закуска и кафе бяхме изпратени от стопаните на апартамента. Стигнахме благополучно автогара юг. Хванахме автобус за дома си, където отдавна с нетърпение ни чакаха отвън шестте премръзнали домашни котки в приятната компания на незаменимият наш верен приятел на четири лапи Бък!

В.СОФИН