Всеки ден в който, краката ми нетърпеливо прекрачат прага
навън с намерение да се разходят на работа или за хляб, минавам покрай стари
порутени къщи. Грохнали почти напълно, като възрастни изнемощели хора, те все
още стърчат тук и там. Напомнят ни, за цяла една отминала епоха. Някои вече, са
напълно паднали, други насилствено разрушени с цел да бъдат ограбени. Всичко
по-ценно което може да донесе някакви пари е опоскано до край. Много от
стопаните на старите къщи, вече отдавна са напуснали грешният ни свят. Останали
съвсем самотни домовете им неминуемо се разпадат и рушат. Гледам ги и си мисля.
Също са, като хората. Някога са били нови, здрави, гостоприемни. Стопаните им
млади, здрави, влюбени. Днес за съжаление, единствено подивели котки и мародери
ги посещават Стърчат забравени във времето. Спомнят ни за дните, когато все пак
имаше някакво спокойствие и ред. Жалкото е че има и ново започнати да се строят
къщи. Поради липса на пари, строежът им е спрян. Други направени пък са
изоставени от хора решили да търсят щастието си в чужбина. Новите къщи също са
останали самотни. Нетърпеливо те очакват стопаните им да ги навестят. Но те, не
идват. Подети от вихрушката в живота стопаните на изоставените къщи явно са се
устроили другаде. Гледам новите, гледам също и старите и ми става мъчно, че все
по-малко хора остават тук където е нашият мил роден дом. Та нали в него сме
родени. Расли сме играейки си на криеница в двора. Споделяли сме радост и тъга
с родителите си. Днес времето безмилостно е взело своето. Годините безвъзвратно
са отминали. Животът в старите и новите изоставени къщи също си е отишъл.
Печална гледка! Някога направени с любов от стопаните къщите в действителност
умират бавно и сигурно. Всичко се руши! Всичко пада! Мисъл внезапно, прохожда в
главата ми. Преди нямаше порутени къщи. Всеки намираше някакви средства и
поддържаше дома си. Днес уви! Всичко е прекалено скъпо! Скъпо, човек да се лекува;
скъпо да строи;трудно да оцелява! Надеждата и тя почти си е отишла, че нещо ще
се промени. Нещо ще се оправи! Въздишайки за доброто старо време, за изгубените
усмивки на хората се питам често. Защо всичко ценно, трябваше да бъде разрушено
и изоставено!?
Така ли ще градим България, като гледаме как всеки ден, нещо
си отива безвъзвратно!? Незавидно бъдеще ни чака! Там някъде със зъби трака -
непрогледен мрака!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар