Пътят остарял водеше спомена за ръка и му разкриваше тайните
си. За далечни времена, които бяха
изцяло забравени от всички. Хора, събития и чувства отдавна избягали, изтлели
като износена черга тъпкана от многобройни копита, лапи и крака все още
сгряваха мисълта на пътя, или каквото бе останало от него.
Първият му спомен
бе за римляните, които го построиха с
помощта на хиляди роби издъхнали под ударите на камшици. Сезоните течеха...!
Времената на стълкновения, обиди и усмивки също сменяха своя ритъм. Каменният път
постоянно чуваше тропота на копита и обувки. Усещаше и нежното докосване на
многобройните боси ходила пристъпващи
внимателно по-твърдия му гръб. През дългия си живот пътят бе видял
толкова много, че едва ли щяха да стигнат хиляда тома за написване на историята
му. Добро и зло се смесваха в едно! Лошото преобладаваше. Освен битките, които
често отнемаха живота на неразумни хора, там загиваха и животни, които често
плахо го пресичаха. Кръвта на пътя се лееше като вино. В по-светли времена
пътят почти разтопен от нежност слушаше детския смях и виждаше как любовта
крачи с увереност без да направи грешна стъпка и да залитне там върху камъните.
Доста дълъг с многобройни завои той водеше стъпките на всички по-него към
морето, което развълнувано целуваше края му.
Умело построен
пътят пресичаше долини, реки, села и градове. Минаваше смълчан, сякаш уплашен
през гори в които върлуваха разбойници, често ограбващи мирните пътници по-него.
Лошото време стресираше пътя. Дъждовете го подкопаваха, снеговете подронваха и
дори вятър бурен, често го блъскаше размествайки добре подреденият му каменист
гръб. Земята и тя не издържала напрежението струпано от миналите векове, също
трепереше обзета в справедлив гняв от
човешкото безумие.Земетресенията, наводненията допринасяха за болките на пътя,
който бе видял, бе почувствал хилядите пети, копита и лапи минали по него.
Никой не си правеше труда да го поддържа. Новите времена се оказаха жестоки.
Пари не достигаха за хляб. За ремонти по- пътища не се приказваше поради липса
на средства.
Така за пътят започна
началото на края. Много скоро обрасна като немощен старец и бе превзет от гори, треви и храсти.
Дори на места не си личеше, че някога там е имало път, който щастливо е водел
хора и животни към морето. Съвсем малки недокоснати сякаш от времето части бяха
оцелели от него. Противопоставяйки се на всичко те продължиха да тормозят със
спомени миналото. Огромния стар дъб, отстрани на пътя, който също носеше
история в себе си бе изкъртен от внезапно развилняла се лятна буря. Сякаш вчера
бе, когато на клоните му виснаха невинни хора обвинени в метеж, който не бяха
извършили.
Често лисици дебнещи
отстрани разкъсваха зайци на пътя, чиято кръв биваше приемана от него
гостоприемния, който виждаше, чувстваше но не бе в състояние да помогне на
беззащитните минаващи от там. Камъните с които някога бе съграден подкопани от
многобройните порои на времето, бягаха все по често надолу, намерили подслон в
реки и долини.
Изтлял,
изоставен пътят, щастливия път някога, някога преди колкото две хиляди лета,
водещ към морето, което днес целуваше за
сбогом скрития му останал тъничък в храсталаците край, престана да съществува. Забравен почти изцяло помнен
само от историята, която знаеше неизвестно как и защо, че е бил направен само
от камък с помощта на робските ръце., които бяха оставили невинно пролятата си
кръв на него.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар