СТИСКАЙТЕ!

Бях притеснен, когато тялото ми цъфна за преглед в медицински център в София. Мисли напираха в главата ми, търсейки изход. Дали съм здрав? Защо тук, там някъде по-мен чука болка? Все въпроси търсещи компетентен медицински отговор.

    Влизам при сестрата взимаща кръв за изследване.

-Седнете тук на този стол! –заповяда ми тя. Сядам удобно. Дори се облягам.

-Ало! –достигна в ушите ми гласа на сестрата.

-Обърнете се!

Обръщам се вдясно.

-Наляво ако обичате! –достига отново гласът на мед сестрата до мен. Обръщам се в указаната посока и със запретнат от ризата лакът подавам крайник доброволно за отнемане на малко кръв.

-Стискайте!  -обади се сестрата готова с иглата. Стискам зъби, още малко ще счупя от напрежение някой.

-Ама вие не стискате! –обърна се недоволна сестрата към мен.

-Стискам и още как! –казвам и дори повдигам  бърни за доказателство.

-Ръката стискайте!

Стискам дясната и до мен стига недоволния глас на мед. лице.

-Лявата!  Нямам цял ден на разположение да се занимавам само с вас.

Едва бях стиснал лявата, когато иглата бърза като мълния прободе без жал вената ми и епруветката се напълни с кръв.

Веднага след това Бях удостоен милостиво с памуче, което нежно приласка раничката и дори успя да укроти болката, която преди малко бях почувствал. С  пластмасова чаша за кафе ме упътват към тоалетната, искайки урина от мен. Опитвам да пална лампата на вратата. Не става.

-Другата по-вляво! –дочувам гласът на сестрата.

Влизам. Нейсе! Трудна работа. От къде да я капна тая урина, като не иска да излиза. Помотах се малко. Помолих му се и най-после се отприщи. Две капки.

-Много малко. –погледна ме сестрата. –Дайте повече!

-Откъде да дам като няма!

-Опитайте отново! – прозвуча безкомпромисно гласът на мед. Лице.

Напънах се още малко подпомогнат от добросърдечния кран който пуснах да шурти в мивката. Нейсе! Успях да капна още мъничко.

-Толкоз! –заявих тоя път аз безкомпромисно на сестрата. –Повече не давам!

-Добре де! –смекчи тона тя. –Ще стигне.

Влизам при очния лекар който се оказва жена на възраст. Докато ме разпитва за очилата кацнали на носа ми и пише диоптъра носен от мен, тя ми заповядва да гледам буквите пред мен закачени на стената.

-Не виждам! –оплаквам се аз.

-Как ще виждате, като не сте си измили очилата!? Последния ред ще блесне пред вас само ако използвате ракия...

-За пиене ли? –питам впечатлен аз.

-Не за пиене, а за очилата ви!

-Да ама те ракия не пият! –шегувам се аз.

-Не пият, защото не им я давате, а искате да виждате! –усмихна се лекарката.

-Стискайте! –прозвуча гласът и и аз стиснах лява ръка.

-Не ръката а окото!

Стискам лявото, после дясното и накрая бях упътен да си вървя с пожелание да ползвам по предназначение домашната ракия. Не че аз не я ползвам. Всяка вечер се наливам като смок, а сега пък трябвало и очилата  да поя. Как пък не. Колкото виждам толкова. Нека гледат младите.

С тази мисъл цъфвам при доктора който прави кардиограма на притесненото ми сърце и иска да знае кръвното.

-Не знам докторе! –чувам се да казвам. –Вие кажете колко е кръвното ми. Аз не знам не съм гадател.

-Все пак колко ви е обикновено! –любопитства той.

-Зависи колко съм пил. Като ударя половинка гроздова, кръвното пада застрашително, но веднага вземам мерки за нормализирането му с вино.

Като усети че не може да се справи с ината ми докторът най-после бе принуден да измери кръвното ми, което се оказа съвсем мъничко високо.

Изпратен с пожелание да внимавам с алкохола се упътвам при невроложката, която установява, че съм здрав.

-Това го знаех и преди вие да ме облекчите с изказването си. –рекох и аз и си тръгнах.

При ехографа установяват нещо с което левият ми бъбрек трудно се справя. Хидронефроза!

Мъка! Е ще пия вода минерална но трябва и на уролог да се ходи, а не ми се иска.

     Все пак трябва да го сторя някой ден. Ден обикновен в който все ще се наложи да стискам. Какво ще бъде и аз не знам. Дали ще бъде последна стотинка, дали ръката на приятел или безпомощно листата за избор на президент, кой знае. Може би вятърът? Той знае! Променливия вятър, който духа понякога и нощем плашейки с шумоленето си ушите ми отказващи да чуят диагнозата на лекарите, които се опитват да лекуват със съвети пациенти като мен, стискащи чаша алкохол за облекчаване на стреса.

В.СОФИН