Като девойка
свела изкусно изскубани вежди при първа среща, денят ощипан от слънцето се
усмихна срамежливо, вперил поглед в Ганчо, който носеше в ръце огромна чанта.
Бе едва началото
на октомври. Това не попречи на мъглите, които доскоро скрити в сенките си
изпълзяха свободно на улицата. Сланата вечно гладна и готова за подвизи, ухапа
листата на дърветата и попари надеждите на току що никналите зелени тревички.
Последните посърнаха, също като гъбите в парка, които неразумно бяха показали
нежните си лица на въздуха, който студен и безскрупулен, отряза мераците им за
по-дълъг живот.
В тази
не празнична обстановка Ганчо и Галя взели раздрънкания автобус заминаха на
почивка. Докато ги настаняваха в хотела, където минералната вода си правеше
компания с обикновената и планината отсреща ги зяпаше обагрена на доста места в
жълто, нашият герой не престана да сумти.
-Какво е това Гальо? –обърна се към половинката си възмутен
от видяното в банята. –Не им работи
вентилатора... А ние плащаме за него. Не стига това, ама са ми дали и развалено дистанционно за телевизора...
-Дай бе Ганчо? Аз ще ти го пусна! –успокои го Галя, и с
бързи решителни действия, наистина успя да му пусне филм при това с Чък Норис.
След като натопи
натежалите си от килограмите телеса в басейна и дори задряма в него, настроението
на Ганчо рязко скочи в положителна посока. Още не се бе наместил удобно на
стола в ресторанта, когато пъргава сервитьорка тикна пред очите му менюто с
избраните ястия.
-Това хубаво! –зарадва се Ганчо –Да ама, защо не давате с
менюто и очила, за да мога да вникна в писаното? Как сега да избера?
Очилата му го чакаха забравени горе в стаята където бе имал
нещастието да ги остави съвсем самотни на нощното шкафче. За да го подразни сервитьорката се обади с
топъл език и слънчева усмивка:
-За съжаление,не даваме очила господине!
-Тогава, ако можете донесете ми от ястието което Вие
госпожице, сте яли за вечеря!
-За съжаление... това е невъзможно, защото бе само за
персонала! –отряза мераците на Ганчо сервитьорката и той леко намусен се зае да
приближава и отдалечава менюто с цел да успее да избере подходящо ядене за себе
си. Когато не успя, отново разтвори
недоволен уста:
-Все пак е несправедливо госпожице! –обърна се Ганчо срещу
сервитьорката. Вие хапвате специалитети,
а ние с Галя, само шкембе.
-Може и таратор господине! –обади се с дяволита усмивка девойчето, но това не впечатли Ганчо,
който измуча с тон нетърпящ възражение:
-Може! Как пък не! В това студено време, само настинка ми
липсва. Я дай, давай шкембето, че ще осъмнем тука с Галя! Знам Ви аз заведението! Ако си поръчам
кебапчета, ще се окажат изкуствени. Хлябът Ви и той фалшив! На маслото и на
него пише, че не е истинско! Кое тука е истинско, у тая държава, дето само иска,
а не дава....?
Отстрани друг клиент дочул
мрънкането Ганчово за менюто, доволно се обади:
-Може би господине, единствено усмивката на нашия премиер е истинска,
когато е хванат на тясно с неудобен въпрос зададен му от особено любопитен
журналист...!
-Може би! –съгласи се с довода на вечерящия господин Ганчо и
добави уверен в правотата си:
-То, ако погледнем от друга страна и жените, ни вече са
фалшиви. Решим да пипнем, силикон! При това, целия балкон! - изрецитира той и изцвили нещо подобно на
смях, но Галя спря мераците му, като грубо го настъпи под масата.
-О-о!Ох, как пари само! –кимна той към шкембето в
чинията. Но явно имаше в предвид болката на крака си предизвикана от сериозната
половинка дишаща до него.
Недоволна от това,
че в ресторанта липсва така наречената любима за нея пърленка Галя решително на
следващия ден се упъти към друго заведение с думите:
-Все пак трябва и да я има някъде! Щом фигурира в менюто!
За съжаление и в това заведение нямаше, но пък затова доста
гладни улични котки обикаляха масата на Ганчо, който заедно с Галя дишаше
чистия планински въздух вън.
След като жалостиво
им подхвърли от храната си и се прозя шумно предизвиквайки смях в една компания
до тях, той каза:
-Хайде Гальо! Време е за спане! Утре ще търсиш пърленката
си. Пък дано я намериш!
И вярно! На другия ден Галя най-после яде пърленка, а Ганчо
любимото му пиле ризото.
На вечеря бяха решили да бъдат в хотела си, но видът на
пируващите и липсата на място, което подсказваше банкет, ги прогони вън.
След доста обикаляне най-сетне
поизморени нашите герои се спряха пред „Котвата”.
-Тука ще е Гальо! –каза Ганчо и се шмугна вътре. За да
улесни сервитьора за който му стана жал, той седна на маса близо до бара на
заведението. Когато му донесоха менюто Ганчо подготвен този път, сложи очилата си. След дълго ровичкане с пръсти и обръщане на страници, най-после се спря на
същото като обяда си –пиле с ризото. Решително поръча и цяла бутилка вино траминер.
Галя милата, яде някакви панирани
сиренца и дори забрави да попита за
любимата си пърленка.
След като поръчаното ястие кацна на масата Ганчова, той
усърдно се зае да търси пилето. Прерови цялата чиния но освен гъби малко ориз и
ситно нарязани колбаси със зеленчук друго не намери.
Възмутен до дъното на душата си Ганчо измуча недоволно:
-Какво е това Гальо? Ясно поръчах на келнера пиле, а той
завалията ми носи гъби...!?
-Ти по-добре си трай! –смъмри го жена му.
-Трай – трай, ама пак у нас дебелия край! –изсумтя недоволен
Ганчо но все пак се зае с гъбите примирен. Глътна безотказно и трите големи маслинки,
цъфнали по средата на блюдото. Докато преглъщаше виното си мислеше за ушите на
сервитьора, които се бяха оказали на друго място по време на поръчката. На
съседната маса трима възрастни мъже, докато отпиваха от ракията си, упорито
обсъждаха делата на Сталин, сякаш бяха станали вчера. Или може би тримата влезли след тях в „Котвата”
млади мъже го разсеяха с исканията си? Кой знае? Ганчо не знаеше, точно каква е
грешката, но така и не му стана ясно, защо все пак плати сметката в която
фигурираше неговото не сервирано пиле ризото. Но Галя подозираше не случайно,
че мъжът и е харесал гозбата. Ганчо впечатлен втренчи очи в стискането на
ръцете на управителя на заведението от други, особено доволни клиенти, които му
обещаха на излизане и на следващия ден да бъдат там.
На излизане той не издържа и се обърна към Галя с думите:
-Каква е тая страна бе!Все ни лъжат. Управляващите тарикати!
Бизнесът със сивата си икономика също. Пък после все се питаме, кога ли ще ги
стигнем...! Как да го направим, като и тия от Европата също мамят... голямо
мамене Гальо! Убаво ти виках дома по-евтинко на реката на чушка пръжка, ама ти
не. На хотел, та на хотел...!
Леко клатушкайки се благодарение на поетото вино здраво
хванат от Галя за да не бяга, но постоянно мърморещ Ганчо стигна стаята, където бе на почивка.
Рано сутринта бе
обзет от мисълта, че раздрънкания автобус няма да дойде на спирката. За радост
негова, той се появи изпускащ доволно в атмосферата изгорели газове. След като
ги пораздруса малко, точно след три спирки, шофьорът спря и ги помоли заедно с
другите пътници да се преместят в друг
микробус.
-Чудна Страничка сме Гальо! –изсумтя недоволен Ганчо. –Както
ти казах оправия тука нема и нема да има... Добре, че все още има почивка.
Иначе животът доста често, рязко ни внушава, че няма място за забава!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар