Да извикаш спомени...!

        Удивително е, как мозъкът ни движи спомените. Играе си с тях,гъделичка ги, сякаш с перо... Изплуват внезапно в съзнанието ни, независимо дали са мили или пък отдавна забравени, лоши. Тогава чувстваме остра болка, която прогаря душата ни, осъзнавайки непоправимата загуба на родители и добри приятели, които вече не са сред нас и не можем да видим усмивките им и да почувстваме топлината на очите им в които бе казано и споделено всичко...

  Остава ни само той... Споменът! Той идва често пъти внезапно. Идва за момент и си отива, понякога мил, друг път огорчен, но все пак е вътре в нас жив и непоколебим с  действията си.

   Дори днес в това студено ноемврийско утро споменът е с нас. Ето ме и мен.  Едва излязъл зад къщата в двора стъпил на пътеката от бетон и старият някогашен дом се материализира пред мен. Споменът блесна... Събота! Ето ме като дете, едва на няколко годинки. Старото, любимо ламаринено корито е сложено в средата на кухнята. Печката бумти подгряваща няколко тенджери с вода, а майка ми упорито търка кожата ми с домашно приготвен сапун, опитвайки се  да ме направи чисто нов. Това трудно и се удава, защото смеейки се аз пляскам във водата в коритото и пръските летят по-дюшемето, което отдолу отдавна бе хванало не само мухъл, но и гъби намерили там радушен подслон. Когато прозвучеше укорително гласът на майка ми да престана с глупостите, спирах. Но само донякъде, защото отново се унасях в игра и мъчех водата под себе си постоянно, пляскайки и шамари с ръце и тикайки я вън на пода, дори с детската си усмивка.

  Пред погледа си видях и старата дървена маса подготвена за семейната вечеря. Носът ми долови ароматът на приготвения качамак, ухаещ някъде далеч  в  миналото.  Столовете подредени  около трапезата ни, не чакаха дълго нашето появяване. Много скоро усетили  скъп семейният уют, скърцайки под тежестта ни, те превземаха нашите  тела с гостоприемство.  Дълбоките шарени чинии с  изрисуваните незабравими образи на тях....  Всички бяха готови за горещата пилешка супа. Дори лъжиците тръпнеха подредени съвместно с  вилиците, които чакаха с търпение качамака си.

  Когато моето къпане продължило повече от обикновеното приключеше и облечен в чисти дрехи заемех мястото си на масата, вечерята започваше. Баща ми отрязваше с ножа сръчно на всеки от нас членовете на семейството, по една голяма, тлъста филия хляб и сърбането почваше.

-Не прави така! –караше се майка ми видяла  неразумните мои действия и добавяше с укорителен тон:

-Не духай тъй силно в супата! Не е прилично, пък и ще я изплискаш вън на масата!

За момент спирах, но после когато отново виждах морето събрано в чинията си, поне така си го представях, надувах пак бузи и духах силно като правех вълнички, които изскачаха плисвайки се върху кухненската маса.  Тогава прозвучаваше строгият глас на баща ми, да спра с глупостите. Най-после спирах с играта.  Изостанал от другите заети с качамака, принудително изяждах изстиналата вече супа.

   Често пъти, като всяко злоядо дете се мръщех на храната. Стисках упорито уста и не давах силом да ме хранят. Майка ми огорчена от действията ми, казваше назидателно:

-Някои деца няма какво да ядат, а ти се мръщиш!

-Не обичам това, не обичам онова...! –ръмжех през сълзи аз. Моето хълцане не ми помагаше много, защото баща ми се намесваше и кухненската маса се чувстваше приятно изненадана от компанията ми  продължила от дългата за мен вечеря. Исках или не, бях принуден, не само да изям качамака, но и спанака, който не обичах.

      След вечеря баща ми излизаше на двора да пуши цигара. Излизах и аз зяпайки звездите, които ми изглеждаха близки. Аха да ги докосна, но те бягаха. Малките ми ръчички не ги достигаха. А те пък звездите си мигаха приветливо горе правейки в притъмнялото небе компания на бледата, вечно усмихната луна.

   Обичах да слушам преди лягане и приказките разказвани от майка ми. Представях си, виждах, преживявах всичко разказано от нея и най-сетне заспивах макар и трудно.

 Споменът проблесна. Плесна с ръце за миг. За кратък миг видях времето назад. Усмихнах се щастлив  от изникналата мила картина .   

Но ето че сега, дворът отново бе, изцяло празен. Но не съвсем. Няколко топли сълзи капнаха на пътеката от бетон пред мен и ми напомниха, че камината вътре гладна в новата къща, чакаше дървата, които още не бях внесъл.

В.СОФИН