Да ликвидираш спомени...!

Чувствителността в пръстите усетиха спомена жив. Някогашните предмети все още изскачаха стряскащо от миналото. Колко много ръце са ги докосвали. Усещали са хора, които днес не се вече сред нас живите.

     Дори старата грохнала лопата, която напълно ръждясала, изгнила все още навярно помнеше здравите ръце на предишния стопанин който намираше време да се грижи за нея. Радваше се на силните му чувства към нея, когато работеше на двора. Помагаше му.

  Днес  уви синът на отдавна починалия стопанин, изби без скрупули дръжката от лопатата. Нацепи я за подпалки и безжалостно я хвърли в камината. Желязната част приготви за вторични суровини.

    Съдбата доскоро благосклонна към старите предмети, днес не пожали нищо. Дрехите на родителите бяха изхвърлени отвън в контейнера за боклук. Те носеха много спомени. Будеха миналото. Сякаш вчера бе, когато стопанинът на къщата носеше топлия кожух през зимата. Палтото на майката също. Почти ново, съхранено през годините, изживяло отдавна времето си, то също скочи безжалостно изхвърлено в контейнера от ръцете на младия син, който не искаше спомени.

  Той се поколеба за момент с вратовръзката и костюма на баща си. Но уви и те не бяха с крак във времето.

   Огледа се. Почти всички спомени изтрити от лицето на земята, унищожени, изхвърлени....

     Нищо не го безпокоеше вече.  Внезапно очите му съгледаха в двора крушата, засадена от баща му. На нея някога имаше люлка на която премина част от детството му. Дори вишната оцеляла отдавна хвърляше обвинително поглед към действията на сина.

   Не издържал напрежението  синът грабна секирата и отсече без жал и двете грохнали дървета. Докато крушата жалостиво проскърцваше прощавайки се с живота, синът бе обзет от идеята, че инструментите които използва също носят белега от миналото си. За ръцете стискали някога дръжката на секирата.  Справи се и с нея, като хвърли желязото за вторични суровини а дръжката за подпалки.

  Смени целия интериор в къщата. Всяко нещо, което бодеше очите му макар и с мимолетен спомен, бе унищожено. Двора изцяло променен.

   Вгледа се в оградата пред къщата. Някога и тя бе направена от работните бащини ръце.  Без да мисли повече, ликвидира и нея.

  Вече бе спокоен. Или почти...  Остави нещата направени от него. А те не бяха много, като тия на майка му и баща му. Но поне не го бодяха. Преглътна неусетно видял от двора на къщата отпред на улицата гърбовете на  възрастни мъж и жена. Бяха облекли изхвърлените дрехи на отдавна починалите му родители. Сякаш блесна светкавица и гръм безжалостно удари душата му. Видя...!  Сякаш бяха те...! Майка му и баща му материализирани, съвсем живи в гръб. Внезапно рукнаха сълзите от очите му.

  Замисли се. Какво бе извършил. Защо унищожи докрай спомена? Ликвидира най-милото останало от ръцете докосвали предметите служили на тия, които го обичаха най-много; тия които му бяха дали живот и напътствия.;тия които му помагаха в особено трудни моменти...!

    Почувства се празен. Сякаш бе изхвърлена безполезна черупка, ненужна никому.

  Стореното обаче, нямаше връщане. Нищо не можеше да се направи. Дори и нова вишна да засадеше на старото място, пак нямаше да бъде същото, защото когато влизаше в двора, винаги срещаше обвинителния и поглед . Поглед, който го измъчваше и връщаше спомените му.

   Времето дава щедро, някои неща. Създава мили спомени. Дава, но уви и взима. Когато дойде мигът и удари сърцето изпразнено от съдържание, то спира. Умира, но някъде там отвън на улицата дали нов живот на дрехите вървяха възрастен господин облечен с прокъсан стар кожух и съпругата му с почти ново отдавна излязло от модата запазено палто.
  Никой не може да унищожи преживяното. Предметите да. Но истинското чувство от спомена остава и живее вечно.  Вярно боли, но понякога тая болка е сладка, защото е била споделена някога с родителите дали ни живот.

В.СОФИН