Ледената висулка
Нищо и никаква
съвсем наглед, обикновена ледена Висулка, бе успяла да се роди на покрива на
една жилищна кооперация. Въпреки всичко тя се гордееше, че първа е успяла да
пусне заскрежен мустак пред другите, и да надникне от високо на белия свят
ширнал се долу на улицата. Извисила се точно на входа, Висулката виждаше всичко
ставащо. Сутрин бързаха хора за работа. По-късно няколко пенсионерки се
осмелиха да излязат за хляб. Ученици често закъсняваха за училище. Гледаше Висулката
отгоре и не само че се радваше на оживлението долу но и коментираше пред
колежките си пуснали корен току до нея:
-Вижте ги тия хората? Все бързат, бързат, а негово
величество животът е кратък. Какво се трепят толкова? Ето и тия пък, вечно се
карат. Какво толкова делят? А онзи гад, откъде се появи? Защо беше нужно да
блъска бабата с чантата. Тя и без това горката му я даде, без да се дърпа. Не, че ще забогатее
мизерника с откраднато то, но имаше ли смисъл да бъде жесток?
Задаваше си Висулката
въпроси. Търсеше отговори. Терзаеше се. Да но, нейните най-близки колежки Висулки,
пуснали също ледените си филизи вън от улука, само се усмихваха мълчаливо и
целеха съвсем съсредоточено, безмилостно оголените безпомощно вратове на хората,
излизащи от входа със студени капки. Някои от нещастните минувачи усетили
неприятен студа се озъртаха от не очакваното нападение. После се споглеждаха за
виновника и като не откриваха нищо, обикновено ругаеха съдбата и отминаваха
вперили поглед долу ниско на паважа, който превзет от ледения дъх на зимата,
често ги хлъзгаше без милост чупейки крайници сякаш съчки за печката.
Не липсваха в студа
и влюбени. Девойка и младеж застанали на завет пред входа оживено шепнеха нежни
слова, които макар произнесени съвсем ниско, успешно достигаха до слуха на
голямата вече стърчаща любопитно от улука ледена Висулка. Тя видя горещите целувки между двамата; усети
и огънят идващ от улицата, където два сиви гълъба допирайки човки също търсеха
взаимно чувства по-между си. Явно само те влюбените не бързаха. Времето явно
изцяло бе тяхно. Но не и за нашата ледена Висулка, която внезапно се разчуства
и сълзите и потекоха като река. Хлипайки не въздържано, тя усети, че става нещо
невъзможно според нея.
Без милост часовникът горе пред входа отмери
последните и капки живот. Ледената Висулка, не издържа на слънчевото напрежение идващо от
усмихнатото небе. Скърцайки жалостиво зъби за последно, тя се отрони с
нежелание от улука долу върху не изчистения сняг право върху паважа, който
милостив я прие в прегръдките си, пръскайки я на парчета. Няколко от тях
отскочиха към двата сиви влюбени гълъба, които отлетяха изплашени на различни
страни. Стреснати сякаш от сън девойката и младежът прекъснали любовната игра,
впериха поглед към покрива, където останали самотни без приказката на приказливата
Висулка капеха другите, безмилостните и дружки с ледените си капки търсейки
топлите вратове на беззащитни граждани.
И сякаш нищо не бе
станало. Всичко беше същото. Но историята вече променена помнеше любопитната
ледена Висулка, която умееше да мисли и да задава неудобни въпроси в
безпощадното време на изтичащия всекиму живот.
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар