Ръцете на малката череша!

     Ранна утрин. Докато все още сънен крача по-асфалта, отнякъде съвсем близко до мен ме удари ароматът на цветя. Почти във всеки двор се мержелееха току що цъфнали рози. И не само те. Различен удрящ носът и каращ го да въздиша аромат, отвсякъде мъкнат от нежния порив на пролетния вятър, който дърпаше по-асфалта съвсем малки прашинки, невидими с просто око.

  Внезапният му порив... внезапният му вик и възмущение успя да ме изблъска горе... Там на върха, където във вечен покой се намираха отдавна отишлите си от този свят, мили хора!...

  Съвсем сами, брулени от дъжд, краката ми откриха, надгробната плоча...

 Моите родители! Един до друг във вечен покой! Очите ми невярващо проследиха зеленината превзела почти изцяло пространството определено за тях. Тук там прозираха невероятните пъстри цветове на цветя поникнали навсякъде. Дори и на пътеките, които деляха пространството между последните места за почивка на любимите починали хора!...

Необезпокоявани от нищо, освен от глада си, наоколо пълзяха охлюви, които се опияняваха от майския дъжд.

Черешова задушница!

    Погледът ми се зарея и спря на паметната плоча, от където ме гледаха почти в упрек образите на майка ми и баща ми!... Точно по-средата незнайно как и откъде беше издигнала плаха, но не и слаба снага, появила се сякаш от нищото, малка череша. Малкото дръвче надраснало плочата гледаше във всички възможни страни. Двата му единствени клони разперили ръце докосваха... И не само! Те милваха отляво лика на снимката на баща ми, а вдясно галеха, майка ми, която се усмихваше!... И всичко това под помогнато от неукротимия порив на вятъра!...

   Сърцето ми почти спря от гледката! После забърза и  неизвестно как от очите ми бликнаха сълзи...

   Малкото черешово дръвче, сякаш бе пазител. Сякаш бе, нещо което докосваше, разбиваше и караше нещата да изглеждат различно.

Небето съпричастно с моята, но и не само с моята загуба, заплака!... Пролетния дъжд се вмъкна под очилата ми, които и без това бяха замъглени от сълзите появили се неочаквано...

     Намръщено времето взимаше своето! А ние, всички ние хората сме просто прашинки, които играят подчинени на волята  танц...  Танцът на СПОМЕНА, който разбива сърца! Но и който дори и в болка, припомня скъпите за нас отминали неща, останали завинаги в нашата душа!

В.Софин