Не е лесно!

   Споменът се търкаляше скрит в мислите ми. Мързелив отдал се на почивка, той нехаеше. Горещи пориви идваха в мен и си отиваха, а споменът не се събуждаше. Може би не искаше да ме огорчава. Или пък да ме връща някъде там в миналото. Бъдещето облещено отстрани се смееше на обърканите чувства играещи дълбоко на скрито в сърцето ми. Мечтаех да  срещна Споменът отново, да ме грабне в лапите си, да се почувствам ученик недоволен, наказван за не изрязаните нокти, за не изгладената синя вратовръзка, за не написаните пропуснати домашни; за играта вън под луната вечер с другите деца, гоненицата, криеницата и какво ли още не... Толкова много спомени, толкова преживени емоции!

   Строгият глас на баща ми да се прибирам вкъщи, защото е време за сън; скъсаните панталон- ки закачени случайно на оградата от пармаци на съседа, от когото бяха откъснати няколко направили грешка да узреят по-рано череши...

Не на последно място калната улица не познала никога, асфалт. Локвите по-нея и лодките от хартия плуващи безгрижно в детството!...

Майка ми, която посрещах на вратата, не за друго, а за да видя усмивката и, когато се връщаше от работа. Сестра ми с която спорехме за високия тон идващ от грамофона и от който се разнасяше гласът на Емил Димитров, Лили Иванова и толкова много други талантливи наши естрадни, певци и певици.

     Ленив Споменът се протегна щастливо, обърна се на другата страна изморен от толкова много отминали мои преживелици и като се прозя отегчен взе, че заспа.

   За разлика от него, аз останах с отворени очи, от които без да знаят срам, бликнаха съвсем горещи сълзи. Опариха леглото ми и бяха на път да ме удавят. Не успяха защото се събудих на време. Бях прекъснат от звъна на стария все още работещ навиващ се на ръка, часовник ветеран, който ме подсети, че е време за работа.

 Отвън вече пееха от близката борова гора птици радващи се на живота. Улицата кипеше превзета от Пролетта. Навсякъде звучаха недоволно бръмчащи коли, поели деня с висока скорост, отнасяща стопаните им по-бизнес дела, или може би на работа.

 А пък аз! С подгизнало легло с току що завърналия се в мен, но отново изгубен Спомен, протегнах ръка спрях мърморенето на часовника ветеран и с напълно разбито сърце без желание станах, глътнах въздух от разтворения прозорец и като въздъхнах за онези изгубени завинаги времена, побързах към спирката на автобуса, отнасящ ме към бъдещето, което така и не исках да идва...

В.Софин