Докато на глътки
отпивах от командировката на морето във вид на изстудено уиски гарнирано с
лъчезарната усмивка на впечатляваща с крака на манекен, сервитьорка си мислех
за живота изтичащ като пясък през времето...
Реших да му отпусна края като се опитах да събера
впечатления.
И ето, че тази вечер ми бяха сервирали таратор в прекалено
плоска чиния. Опитах се геройски да го нарежа на малки порции за преглъщане. Не
се получи, защото трудно намерих парченца от краставица вътре.
Виж с филията хляб се справих. Любопитно врабче кацнало на
масата успя да преглътне и последната трошица.
Не така добре изглеждаха нещата с второто...
Когато започнах с чушките... оказаха се прекалено люти.
Сълзите ми препълниха чинията пред мен, а нямаше, кой да я изпие.
Десертът банан се
оказа особено вкусен... Вътрешността му не струваше, но виж обвивката прекалено
хрупкава дойде на мястото си, заедно с бирата, която определено имаше вкус на
спарени чорапи.
И това не беше всичко, защото докато прибирах отмалели от
качването крака нагоре до петия етаж където отивах за почивка, коридорът оцени
добре задъханото ми мълчание като задейства сензорите на осветлението.
Дотолкова се бях отнесъл в опити да чеша бравата с ключ, че
не разбрах, кога вратата самостоятелно се беше разтворила и пред мен разцъфтяла
се материализира, особено доволна усмихнатата муцунка на жена ми, която ме
разстреля с думите:
-Значи така си караш командировката... Ядене, пиене на
корем... А сигурно има и още нещо!?
Стъписан до немай къде, отстъпих крачка назад. Поех бавно
въздух и издишах откровението си, което изплюх не подготвено. Вместо: „Здравей
скъпа! Как си?“- прозвуча в ушите на благоверната като обяснение на хванат в грешка човек:
-Хемороиди скъпа... Просто хемороиди и нищо друго!...
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар