Нищо и никаква
прашинка... Но бодеше окото. Караше го
да се просълзява. Понякога пък създаваше негативни чувства, които бяха ярост и
дори непоносимост.
Лесно можеше да премахне Прашинката. Дори лесно можеше да я
удави.
Уви! Сърцето му казваше друго. Мъжът трепереше да не я
изгуби. Мозъкът и сърцето му често си противоречеха. Искаше му се да намери
сили, да се справи сам с проблемите си.
Сърцето обаче му диктуваше, любов.Именно тя го спираше да не
взима скъпо струващи съдбоносни решения.
Все пак така беше свикнал с Прашинката, че ако я махнеше
животът му, би изгубил смисъл. Нищо повече нямаше да бъде същото... Пък и никога
не е било едно и също.
Различното го привличаше. Истината беше, че понякога му се
искаше да я унищожи. Да убие Прашинката... Да я ликвидира веднъж завинаги.
Особено когато Прашинката му заговореше за работа, належащи
нужди. Искания. Пари! Бодеше го и изстискваше, каквото си иска. Даже на моменти
му пречеше да диша.
Но когато съвсем ефирна, прашинката му даряваше любов,
тогава се чувстваше прекрасно. Животът му изглеждаше като нещо красиво.
Отминалите години на търпение не бяха никак малко. Цели
тридесет. Някои бяха щастливи, други така и не смогна да преглътне...
И ето, че в навечерието на годишнината се чудеше обзет от
противоречиви чувства.
Ако я измъкнеше... ако извадеше Прашинката, мястото и щеше
да остане празно. Вярно нямаше да го боде повече, но му се струваше, че ще
съжалява за болката, ще я търси, даже ще мечтае за нея. Не, не беше мазохист! Но, мислеше само, за нея постоянно. Любовта оставаше жива!
Нямаше как сърцето да се промени. Изменяше се времето. Хората
остаряваха. Но чувствата... чувствата искрени говореха!
Понякога даже се засилваха...
Болката от пареното ги караше да страдат. Но сладко бе, това
страдание!
Неговото страдание! Неговата любов!
Съпругата с която бяха преодолели много Прашинки в живота си... Но именно
те придаваха живец на историята. Неговата истинска история, за една вечна и
непримирима, любов!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар