Предчувствие

                                                                               

       Пристигнаха рано една сутрин....

Докато Слънцето обагряше върховете на боровете, някой натисна звънеца на вратата.

-Хм! Кой ли беше!? –запитах се въпреки, че се досещах донякъде. Бяха дошли за мен.

Имах предчувствие. То не лъжеше. И нямаше как. Та нали напоследък се бях развихрил. Дори бях сторил неща от, които не се срамувах.

Усещах победа. Не така сигурно мислеха отвън хората натиснали звънеца на вратата.

Не знам защо, но се усмихнах. Все пак се  чувствах , успял. Нещата от живота бях изкарал на показ. Особено тъмните...

Бях се ровил, търсил отговори. Намерил бях такива и предчувствието, моето не лъжеше...

Какво ли толкова беше станало? Защо ли пък, трябваше да се чувствам виновен? А аз напротив, усещах удовлетворение, което караше душата ми да пее.

Все пак не бях убил някого, нито обидил друг с нещо. Просто си позволих и отворих очите на хората. Те го заслужаваха. Мъчно ми ставаше, когато ги виждах все със затворени очи. Не усещаха светът в който живееха. Лутаха се като сомнамбули. Лунатици някакви, които се мъчеха и търсеха нещо, което им убягваше.

Някой трябваше да протегне ръка... Да направи приятелски жест. Да помогне!

Налагаше се нещата да се видят и почувстват. Да влязат в правилното русло.

Държавата трябваше да поеме отговорност... Да стори нещо за да има справедливост.

Затова и бяха дошли хората отвън. Да въздадат справедливост. Тяхната справедливост! Да спрат или развият докрай нещата от живота, които бяха ескалирали неудържимо...

Аз ли бях виновен? Категорично не!

Въпреки това те бяха дошли именно за мен и прошка нямаше да има...

Приготвих се. Не се чувствах унил. Даже се радвах. Когато най-после след петото позвъняване отворих входната врата, когато погледнах в очите на хората дошли за мен... разбрах!

-Вие ли се...? –попитаха ме те вместо добро утро.

Отвърнах:

-Ами да кажем...

Чух:

-Недей те да шикалкавите господине! Признайте!

-Какво пък толкова! Няма защо да крия...

Съмнението поникна в тях като отровна гъба и затова чух категорично питане:

-Да или не!?

Безкомпромисното им питане, което търсеше веднага отговор даде резултат.

-Да! Аз съм! Други няма! –чух се да казвам и играта просто загрубя. Помислих си и се запитах – „Край, така ли ще свърша на прага с подкосени крака...!“

Веднага прозвуча отговор, който ме смая. Дори накара зениците на очите ми да трепнат от изненада.

-Ей човече! От кога ви търсим... Къде сте се скрили в планината и защо не отговаряте на позвъняването на телефона си?

Устата ми страдалчески преглътна събраната слюнка и се разтвори. Вместо отговор от нея блъвна въпрос:

-Защо ме търсите? Сторил ли съм нещо?

-Да има си хас! Защо мислите, бихме целия този път, чак дотук. Разбрахме, че сте удостоен с нобелова награда за мир...

-Кой аз! –гледах в хората дошли при мен и нищо не разбирах. Думите им ме свариха неподготвен:

-Вие! Именно вие господине. Нали написахте книгата за...

-Книгата!? –прекъснах ги учуден.

-Да! Отнасяше се за това как да преодолеем страха си; да открием изгубените чувства в себе си и бъдем по човечни...

-Хайде бе! –прекъснах ги отново.

Чух в отговор, въпрос:

-Не сте ли написали вие това?

-Написах! Вярно, но не мислех, че все пак съм успял да раздвижа положението до такава степен...

-Е, успял сте. Затова сме тук. Написали сте отговори и сега ще си носите последствията... Вярно, те са добри за вас и затова ще дойдете с нас! И то без да ни кажете не, а веднага!

Отказах категорично. Не защото не ми се искаше да тръгна с хората дошли да ме уважат. Напротив. Искаше ми се, но сънят ми... Моят сън, внезапно прекъсна.

Събудих се в кревата. Прозорецът, който гледаше към боровата гора се взираше и в мене. Беше едва в началото на юни. Отвън птичи ранобудни гласове носещи любов и свобода си  позволиха да ме събудят с вдъхновените си песни.

Усмихнах се и докато ставах промълвих тихо на глас:

-Все пак успях, поне на сън!

Потънал в размисъл за смисъла на живота се опитах да се обличам за работа. Звънецът на входната врата прекъсна с рязък звън размишленията ми.

-Хайде бе!  Да не би да спя още!?

Ощипах се, но звънецът настояваше... Молеше! Канеше! Даже заповядваше!

Отворих с трепет на очакване, вратата. Вместо непознати хора дошли да ме изненадат с нобелова награда, пред очите ми се материализира съседът Гошо в очите на когото прочетох молба.

-Може ли? –попита ме той вместо добро утро.

Погледнах го въпросително.

-Какво искаш?

-Виж! Закъснявам за работа, а колата ми отказа да запали. Просто искам, ако може разбира се, да ме хвърлиш до спирката за автобуса!

-Аха! –чух се да казвам и  денят като мен почна да трупа чудатости. Да прави света интересен и труден на моменти за преглъщане...

В.Софин