"Чудеса" в дебрите на Рила планина -първа част

                                                                                                

              

               Когато зимата закъснява и времето все още не е успяло щедро да изсипе сняг в планините, човек се пита дали пък да не направи разходката си там високо сред върховете…

Един такъв ноемврийски ден на 17 решаваме с Боян, синът ми да осъществим поход до Седемте Рилски Езера.

За целта предишната вечер стягаме раниците… Не, не правим това, а само ги подсещаме да бъдат готови на сутринта да ни последват в лоното на Рила. Не знам дали ни бяха разбрали, но в шест ставаме не само ние със сина ми, но и недоспали, раниците ни.

Единствено премръзнал двигателят на Пежото се зарадва, когато започна да мърка и да сгрява въздуха на бавни обороти.

   Ето ни и нас! Минаваме покрай баничарницата за да осигурим закуската. После си позволяваме да нарушим спокойствието в денонощния магазин, който ни е по път. Зареждаме празните раници, които усетили раздвижването на въздуха, заскимтяха като кучета доловили безпогрешно  поредното приключение в което ги впускахме…

       Заредени с вода и настроение поемаме по-ремонтираното шосе за Дупница. Дали от леките неравности или от прекалено майсторската работа на пътя Пежото се вълнуваше показвайки  и най-малките неравности, които гумите му безпогрешно улавяха.

      Ето, че стигаме до разклона за Сапарево и град Сапарева Баня откъдето поемаме нагоре по сравнително добър асфалтиран път, който ни извежда чак до Паничище и разбира се лифта откъдето се тръгва за седемте рилски езера.

Синът ми дава отбой на Пежото. Слизаме и след кратка закуска и глътка вода тръгваме пеша по-пътя към хижа Рилски езера.

 По пътя си кален не срещаме никой, който да чака нашите поздрави освен гората от смърч примесена с горска калина на която все още червенееха дребни плодовете и. Боровинковите храсти бяха лишени от листата си, но на тях все още се виждаха оцелели боровинки. За съжаление не ставаха за консумация, защото все пак сланата ги беше попарила.

Докато върви полека нагоре се сещам за някои откъси останали в паметта ми написани специално за Рила планина от Павел Делирадев. Той споделя думи казани от алпинистът Брюнер фон Ватенвил възхитил се от Рила:

„Последното, но същевременно и на-интересно изкачване, което исках да направя, бе това на Рила планина. На един ден път южно от  София се издига мощен планински масив от гнайс и гранит, който не прави никаква връзка с балкана и го надвишава на височина… Високи върхове, скалисти чуки в най-фантастични форми се редуват там безименни. Но попитате ли някой местен жител за името, отговорът е: „Връх…!“ попитате ли за пътя, вдигат в недоумение рамене.“

Брюнер фон Ватенвил е пребродил Рила през 1883год. Видял и оценил Рилският манастир той споделя: „Тоя туристически рай е разположен на два дена път от София и до София може да отидете от Виена за два дена. Не е ли това по-близко от обектите на много туристически излети, каквито вие всяка година предприемате?

Господа туристи, облечете шаячните дрехи, снабдете се с мушами за дъжд, вземете в ръце алпийската гега и няколко дуката в джоба, нарамете раницата и вървете в рилския манастир. Рисувайте панорами, наименувайте върхове, издирете пътеките и издигнете хижи. С една дума: направете път на  туристическа Европа и разрешете с това една задача, достойна на Австрийския туристически клуб“.

   Подготвен предварително от пътеписа „Рила“ на Павел Делирадев крача устремно сякаш с изникнали криле. Естествено младостта пред мен си казва думата. Синът ме чака нетърпеливо на няколко места. Минаваме напряко. Стигаме да старата кюмюрджийска пътека. Пресичаме и хващаме нагоре почти невидима нишка направо през смърчовата гора. Много скоро се натъкваме на изхвърлени боклуци, които нарушават спокойствието на майката природа“ празни шишета от вино, ракия, кенчета от бира и найлонови опаковки спират погледа…

    Мисля си в тоя момент за величието на планината и бездушието или овчедушието в нашенеца… дали изобщо заслужаваме тая красота като не ценим нищо, защото не го съзнаваме?!

   Вече сме под лифта, който тръгва внезапно. Явно го пускат, когато се съберат туристи. Нямаше много, но ние със сина ми Боян бяхме първи. Но забележете пеш! Ето ни над хижа Рилски езера по пътя за  първия бисер, езеро „Бъбрека“. Вляво от него виждаме долното езеро, а горе старата хижа „Седемте рилски езера“ Близо над нея се усмихва насреща ни скалистия връх „Хайдута“ известен още като „Харамията“. Черните му остри ръбове цепят замръзналия въздух. Част от езерата блестят вледенени.“ Долното“, частично. „Близнаците“ също. Вървим по пътя в очакване да намерим и езеро „Бъбрека“ замръзнало. Следваме маршрута на железните колове, които се ползват зимно време. На един от тях намираме изгубена блуза, а на следващия шапка. Сякаш туристите се бяха наговорили да губят по нещо от себе си по пътя, защото после отново намираме закачени очила на табелата пред езеро „Бъбрека“. Докато крачим нататък пред нас горе в далечината леко заснежен ни гледа „Отовишки“ връх. Най-после стигаме езеро „Бъбрека“ и сме очаровани от него. Сякаш скрито между скалите прозирно блестеше с водата си и в очите ни. Цяло чудо на природата. Снимам го запленен заедно с табелата пред него.

    Намираме се на 2282метра надморска височина. Езерото е начало на изворите на река Джерман заедно с другото „Окото“, което ни чака с нетърпение по нагоре.

„Дълбоко 28 метра и площта му е 85дка. Езерото на чистотата. Седемте рилски езера имат ледников произход, разположени се стъпаловидно и са свързани по между си чрез водоскоци и малки поточета. Огледалните водоеми излъчват мир и висока вибрация. Те въздигат, обновяват и подсилват душата и тялото. Но приемат само онези, които пристъпват с чистота, уважение, смирение и добросърдечност. Петото езеро „Бъбрека“ е с най-стръмните брегове.“ Тези сведения четем от табелата. Взимаме си довиждане с Бъбрека и поемаме по стръмната скалиста пътека нагоре към езерата и върховете, които ни очакват. Или може би ние се оказваме нетърпеливи с надеждата да ги зърнем не замръзнали. Отгоре се стичаше планински поток. Както казах и той е начало на река Джерман. Изтичаше от „Окото“ пред нас. Част от водите му бяха превърнати в причудливи ледени кристали, блестящи в кристалния въздух. Слънцето го няма, но това не пречи на гледките да стават все по обещаващи. Високата облачност и липсата на мъгла създаваше атмосфера на необятност. Заскрежени върхове със снежец по тях… Малките красиви водопадчета спират очите ни… С търпение от страна на сина ми Боян към мене вечно намиращ си нещо по пътя за снимане се качваме горе. Ето ни пред езеро „Окото“ Вече сме 2440метра надморска височина. Това е шестото езеро известно още с името „Сърцето“ То е с овална форма и е най-дълбокото циркусно езеро в България, с дълбочина 37,5м. Това е езерото на любовта. Погледите и на двама ни със сина ми Боян се спират на вандалщината от страна на някой, който не бих титулувал с името турист. Нова табела. Хубаво, но части от нея счупени се въргалят пред нас и показват за сетен път безумието на нашенеца обзет не толкова от красотите на Рила, колкото обхванат от пиянски чувства.

    Тук се срещаме изненадани с ново дървено мостче, което дава възможност на хората да минат вдясно нагоре в посока „Отовишки“ връх. Само при него се виждаше част от водите на „Окото“, дебел лед, който удържа сина ми по-време на снимките, които му правя. Поемаме наляво нагоре към езеро „Сълзата“  Пътеката заледена, но благодарение на част от направени дървени перила и стъпала, успяваме да видим гледките горе. Сякаш облекли прозирни дрехи върховете очароват с белотата си. Езерата облечени с дебели фланели от лед и само „Бъбрека“ блестящ с чистотата на водите си…  

Следва продължение!

В.Софин