Докато вървим нагоре по-замръзналата
пръст осеяна с камъни, внезапно чуваме възгласи на планинари, които ни
настигат. Ехото има свойството да очарова. Включвам се и аз във виковете и моят
глас отскочи до Езеро Окото мушна се чак долу до Бъбрека и после се върна при
мен като бумеранг.
-Така де!
-обръщам се с усмивка към сина ми. -Нека се чуе и моят глас! Все пак всеки ден
не качвам върхове…
Синът ми се
усмихва и ми казва, че ако не побързаме всички, а те и без това всички, други
бяха зад нас, щели да ни настигнат.
Опитвам да се
мобилизирам, но апарата ми за снимане иска внимание, което съм длъжен да му
осигуря.
Най после
стигам до „Сълзата“ и Езерният връх -2550м. височина, където с нетърпение вече
ме очаква, Боян. Замръзнало изцяло езерото с това име е с най-голяма надморска
височина – 2535м. Прекалената му бистрота, показва, че водите му са чисти. Това
не го виждаме, но от табелата ни става ясно, че водната му повърхност е с
размер 7дка и дълбочината 4,5м.
С мисълта, че трябва да направя снимки опитвам
да се втурна към близката табела, но синът ме спира:
-После ще имаш
време да снимаш на воля, колкото си искаш... Я по-добре да качим „Отовишки“
рид, преди да е паднала отнякъде мъгла. Горе се открива такава панорама и
седемте езера се виждат на длан…
Не устоявам на
съблазънта! Следвам сина ми направо нагоре покрай“ Сълзата“. На места се
разминаваме със замръзнал сняг. Отгоре ни почва да ръми суграшица. Все още е
ясно, но с висока облачност. Позволявам си да открадна няколко кадъра за спомен
с фотоапарата си. Снимам замръзнали гъби и скованата от студ езерна „Сълза“
Синът ми,
който е с няколко повече крачки от мен напред вижда в посоката към „Отовишки“
връх две диви кози. Поглеждам и аз, но с моите очила няма как да ги видя.
Скоро стигаме хребета на рида. От тук се
виждат толкова много неща… По-голямата част от езерата пред нас. Зад нас долу в
далечината хижа Иван Вазов. Вдясно Мальовишкия дял на Рила планина в цялата си
красота. Натам е и кръстопътя , наречен „Раздела“ откъдето турист може да
избере нов маршрут не само за себе си, но и за хората, които са с него.
Решени, че трябва да видим и седемте езера,
поемаме в посока към „Отовишки“ връх, който се откроява съвсем ясно пред нас. Суграшицата
продължава да се сипе, но това не спира нашия устремен ход. Все пак по билото
на „Отовишки“ рид се ходи леко. Най-после намираме това уникално бих казал
кръгло място, откъдето правим красиви снимки на фона на Седемте рилски езера.
Някъде долу под нас, виждаме хора в далечината, които изглеждат почти като
мравки, тръгнали да мъкнат зрънцето си в мравуняка… Всъщност раници на гръб,
които искат специално отношение. Може би, защото вътре в тях навярно има освен
храна и топли дрехи, задължителна за консумиране ракия или домашно вино, което
естествено е по подходящо за сгряване в това студено, време.
„Време е да
изхвърлим боклука!“ Всъщност се шегувам, защото синът ми Боян предлага
алтернатива. Или да се върнем по-същия път за да направя снимките си при езеро
„Сълзата“ или да продължим към „Отовишки“ връх, който се вижда наблизо… Избирам
леко със съжаление да продължим направо към върха. Не за друго, а защото винаги
ми е било интересно, когато се движа по
маршрут, който не е усещал още порива на стъпките ми… Лека мъгла се опитва да
осуети плановете ни. Напразно! Твърди сме и не отстъпваме! Въпреки, че вече е
станал обяд и сме гладни решително отказваме да спрем. Най-после сме на върха. „Отовишки“
връх с височина 2696м. надморска височина. Освен, че правим снимки за спомен
оставаме очаровани от гледките, които виждаме. Част от седемте рилски езера, от
една страна а от другите долу, замръзналото „Отовишко“ езеро, което ни гледа
с кристално заледено, единствено, око. А над него в далечината връх се извисява
с цялата си красота „Сейменски камък“ - 2666м. От тук виждаме и част от язовир
Кара гьол с насипната си защитна стена и респектиращите върхове там. Калин
-2668м Голям Полич – 2615м. На запад,
отвъд билото зад нас са Мальовица 2729м и поотдалечения леко вляво, Мусала
-2925…
Интересно, докато се вглеждам пак в Седемте
рилски езера се сещам за прочетената за тях, информация от уикипедия. Оказва
се, че в миналото стъпаловидният циркус е носил названието - „Еди гьол“, а
цялата езерна група се е наричала „Едигьолски
езера“, а пък отделно, самите водоеми поотделно са били с различни имена от
днешните. Сълзата –„Баш гьол“, Окото – „Чанак гьол“, Бъбрека – „Кара гьол“,
Близнака – „Чифте гьол“, Трилистника – „Средния гьол“. Последните две езера –
Рибното и Долното – не са имали собствени имена.
Омаяни от толкова планинска хубост се
сещаме, че обядът ни още не е консумиран. Въпреки това, на върха, където се
сипе суграшица и е прекалено студено, няма как да се получи. Решаваме да хванем
малко долу пътеката вляво, която слиза и води към езеро „Окото“. Сняг и лед
спират крачките ни. Синът ми с неговите непрекъснати тренировки по ориентиране
се справя бързо, но не и моя милост. Принуден да се подпирам на самия сняг и в
опита си да правя малки стълбички, законтряне с обувките си, за да успея и аз. Въпреки това
слизам бавно като паяк дебнещ плячка. Всъщност може би за кратко време, страх
пропълзява в мен при мисълта какво може да стане. Преодолявам подмолна,
изпълзялата мисъл и най-после успявам да се присъединя към синята маркировка
водеща към „Окото“, а в обратна посока пък към хижа „Иван Вазов“. Настигам най-после
Боян. За нас остава „Отовишки“ връх и разбира се тия които, виждаме горе, двама
ентусиасти, мъж и жена, следвали нашия път.
Най после намираме импровизирана скална маса на, която правим бръз обяд. Бръз,
защото въпреки лекия полъх на вятъра, ръцете на сина ми вече са вкочанени от
студ. Гълтам глътка ракия за вътрешно сгряване и изсипвам малко от нея на
пръстите на Боян с молба да ги разтрие. Долу пред нас на езерото окото две
семейства няколко деца възрастни са
готови за слизане по обратния маршрут към езеро „Бъбрека“ и хижа „Рилски езера“.
Далече пък зад нас виждаме двойката качила
вече успешно „Отовишки“ връх.
Синът ми,
който следи километрите, които вече са зад гърба ни, съобщава, че десет са били
горе, на хребета на „Отовишки“ рид, откъдето наблюдавахме и снимахме Седемте
рилски езера. След тази информация събрали сили, а всъщност надолу към хижа „Рилски
езера“, не е толкова необходима, въпреки, че понякога слизането е по трудно,
намираме време да се сбогуваме с езерното „Око“ като правим селфи за спомен.
Вече сме при Бъбрека и тръгваме по
размекналата се леко кална, пътека. Срещаме трима младежи, които се интересуват
дали старата хижа „Седемте рилски езера“, работи. Естествено нямаме такава
информация по простата причина, че времето не ни стигна да отскочим до там.
След кратки поздрави се разделяме и хукваме… Всъщност вървим нормално, но сме
решили и последната част от маршрута до паркинга, където в самота ни чакаше Пежото
на сина ми, да извървим пеша. Все пак хубави са маршрутите, когато са усетени
от краката. Добрият планинар не знае умора и не се спира да се възхищава на
природата ширнала се с блясък в очите му…
Естествено лифтът и изкушението да се слезе
с него надолу работеше… Някои се
възползват. Разбирам ги с малки деца, защо не?
Точно в четири и десет следобед, стигаме
края на маршрута ни за деня. Часовника на сина ми отчита, двадесет километра
извървени пеша. Въпреки това изобщо не се чувстваме изморени. Само дето малко
ни е яд, че приключението за деня приключи…
Взимаме си малък спомен от една сергия
наблизо, малка пирамидка със седемте рилски езера и с мисълта, че не сме
приключили, а тепърва ще вървим и се радваме на красотите на, Рила планина си
тръгваме към дома си.
В.Софин 25.11.2020год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар