За кой ли път? Колкото и да се ходи в
планините отново и отново все има нещо интересно, което да се види. Необичайни
срещи, разговори, неочаквани усмивки, дори леки спорове за: „Кой е този връх?“,
„Този клокочещ, извиращ от скалите поток?“ , „Езерото там, кое е?“…Всичко това придава
живец на необикновеното пътешествие, не зависимо накъде е устремено.
Понякога, когато човек се готви да се
докаже пред високите планини, че е годен да се усмихне на най-високият им връх,
нещата не винаги му се получават.
Времето беше
решило, че ще се мръщи. Сълзливо, облачно, студено и мъгливо…
За това с моя колега Славчо отложихме върха
за Мальовица за следващата неделя, която дойде слънчева топла и без помен за
облаци.
Естествено
беше и да прочетем краткото упътване от УикипедиЯ за да имаме представа какво
ще видим и научим по-пътя си:
„Мальовица е
името на връх в северозападната част на планина Рила и е висок 2729 метра.
Името на върха е свързано с Мальо
войвода – борец срещу поробителите, загинал според преданието нейде в
Мальовишката долина. Друго предположение е, че името произлиза от Малите езера,
както планинците наричат езерата в североизточното подножие на върха. На
най-старите карти върхът е отбелязан с името Малевица. По труднодостъпните
северни и източни склонове на връх Мальовица се намират едни от
най-посещаваните от алпинисти скални стени в България. Северната отвесна стена на Мальовица е висока
124 метра и е символ в българския алпинизъм. Първото ѝ изкачване е на 23 август
1938 г. Северно от върха, в близката заравненост Мальово поле се намират
трите красиви Мальовишки езера. Югоизточно от
Мальовица, в дълбок циркус са разположени
двете Еленски езера. Районът около
върха заедно с курорт Мальовица е един от най-посещаваните от туристи райони в Рила. Тази част от планината
предлага и чудесни условия за ски и сноуборд свободен стил с множество разнообразни
маршрути за екстремни спускания.
В полите на връх Мальовица е
разположена едноименната хижа Мальовица, изходна точка за излети към върха. От хижата
до върха през ледниковата долина води маркирана пътека, част от международния
туристически маршрут Е4. От Мальовишкото било пътеката продължава в посока Раздела, хижа „Иван Вазов“ и района на Седемте
рилски езера, с разклонение към Рилският
манастир. Районът около връх Мальовица и склоновете на долината на река Мальовица са лавиноопасни и трябва да бъдат
преминавани с повишено внимание през зимния сезон.
През март 1934 г. Александър
Белковски и Ивайло Владигеров правят неуспешни опити да изкачат североизточната
стена на Мальовица. През 1937 г. правят опити словенски, немски, френски
и австрийски алпинисти. Всички успяват да изкачат не повече от 60 метра от
скалата. През 1938 г. пристига италианска експедиция. Последният, който обявява
стената за непобедима, е именитият французин Раймонд Лайнингер. На 23 август
1938 г., няколко дена след като Лайнингер е напуснал, двама български алпинисти
–Коста Саваджиев и Георги Стоименов – се изкачват по североизточната стена на
Мальовица: същинското катерене започва рано сутринта на 22 август и продължава
два дена и една нощ. От жените-алпинистки първа изкачва стената
Диана Петкова/Атанасова през 1950 г., а първото зимно изкачване е на Георги
Атанасов и Сандю Бешев
през 1957 г.“
И така пътешествието дългоочаквано за
нас най- после започна.
Стигаме с
автомобил до комплекса Мальовица. Донякъде сме оборудвани. Раници, които пъшкат
от ядене и още нещо… Нещото се оказват допълнителни връхни дрехи, защото
времето не си знае настроението. Уж грее слънце, ясно, а току виж появил се от
нищото остър пронизващ вятър, който доволен трупа дъждовни буреносни облаци.
Така подготвени тръгваме и в движение
поздравяваме не само срещнатите хора по пътя си, но и табелата в началото,
която удостоверява, че това пред нас е само малка част от парка на Рила планина.
Встрани от нея вляво карта показва маршрутите. Отминаваме един ентусиаст, който
задълбочено изследва с очи пътеките по-които навярно после ще поеме. Ние със
Славчо си я знаем нашата. Напред до хижа Мальовица и щурм към върха, който ни
гледа иронично отгоре и явно ни се присмива. Сякаш чувам думите му: „Пишман
планинари! Едва ли ще успеят!“
-Сега ще
видиш ти! -заканвам се аз размахващ обвинително пръст.
Чул думите
ми Славчо добавя:
-Чакай ни!
Ще бъдем горе и кафето ще е от мен…
Каменистия
път пред нас освен с хора скоро бива превзет и от поток намерил място тук за
игри. Минаваме вляво над него зад да избегнем студената му вода. Все пак
приятелят ми е с маратонки, а пък аз неразумният съм с обувки половинки. Липсва
ми само костюма и вратовръзката. Някой стигнал до тук в четенето ще се усмихне
със съмнение с думите:
„Едва ли ще
успеете!“
Е, ние си
знаем, че сме упорити и нищо не ще спре нагоре устрема ни…
Правим
първото си селфи на едно мостче близо до хижа Мальовица и пием по глътка
планинска вода от близката до него чешма.
Ето ни вече
на хижата, където бъка от народ. Повечето са млади ентусиасти избрали като нас
хубавия ден да се порадват на природните красоти на планината. Пием кафе и кока
кола седнали на една от масите отвън и след кратка почивка за да не ни чака
повече пътеката и върха да се усмихва иронично, тръгваме отново.
Вляво под
хижата, няколко палатки в различни десени си бяха дали среща с по-няколко метра
дистанция.
Скоро
стигаме до клокочещ поток, който привлича вниманието ми. Заслушвам се и
установявам, че песента му е уникална. Храбрият поток се провира между камъни,
мушка се под големи канари, пълзи между треви, покрай цъфнали билки и даже на
места се хвърля устремно надолу като образува малки, но особено красиви с
пръските си водопадчета… Всичко това от река „Мальовица“, която пресичаме
няколко пъти по пътя си нагоре по долината със същото име.
Застигат ни две жени. По-младата изглежда е
дъщеря на другата. Погледът ми се спира върху деколтето на майката, преценяващо
и после се отклонява нагоре, където все още цъфтят в полета си, сини камбанки.
По пътя срещаме
и едно младо семейство. При това на няколко пъти. Мъжът все изчаква съпругата
си. Не издържам и се усмихвам с думите:
-Търпение му
е майката!...
Нужна е воля
за да се справи човек в действителност след като изкачването нагоре по камъните
е особено трудно.
Пред нас
планината, след нас хижа Мальовица, а по-средата изобилства от туристи тръгнали
да мерят сили с един от върховете на Рила.
Спираме за
момент пред огромна канара превърната в паметник. Няколко монтирани на нея
паметни плочи доказват, че в планината освен приятни мигове съществуват и
такива, където човешката воля не стига винаги за да се постигне исканото…
Две туристки
ни питат, дали има още нагоре до върха:
-Естествено!
-чувам се да казвам – нали сега едва почваме истинското изкачване…
Пътят нагоре
е прекалено стръмен, но не и невъзможен. Спрямо нас с колегата и възрастта си
казва думата. Полека пълзим нагоре като аз не спирам да се удивлявам на
чудесата създадени от майката природа. Краката ми се заковават пред малък
уникален водопад, чийто пръски летят във въздуха като малки бели бисери.
Встрани зелена трева и камъчета с различен оттенък… Пещерата на Али Баба на
открито. Минерали по-цвят светят като истински скъпоценности… диаманти,
смарагди и още много други интересни камъчета си бяха дали среща тук в недрата на планината.
Все по-често
спираме за почивка. Надморската височина, топлото време изстискващо пот от
челата ни и годините, петдесет и осем си казват думата.
Приятелят ми
получава мускулна треска, но съвсем скоро я преодолява и продължава с мен към
върха и славата, ако евентуално успеем да се преборим с търпението си.
-Далече ли е
още? – питам туристи, които вече слизат надолу към хижата.
-А, има още
час до езерото и после още доста до върха… -успокояват ме те, а пък аз въздишам
с усмивка:
-Защо ли
върхът не слезе да ни срещне тук долу, вместо ние да го гоним горе?
Естествено
няма отговор, но поне виждам усмивките на казаното с настроение от мен.
Каменистия
път лъкатуши вляво и понякога вдясно. Най-после, когато сме почти отчаяни пред
нас се ширва в цялата си рилска красота „Еленино езеро“. Освен табелите с
указания тук за неотклонение от пътеките на маршрутите, и пейката за почивка ни
посрещат очите на доста туристи дали си почивка. Спираме и ние със Славчо. На една
скала до езерото сядаме за кратък обяд. Не сме само ние… Едно куче се къпе, а
друго пие вода. Някои от туристите лежат изцедени от каменистия път. Други снимат.
А по- напористите, младите продължават направо към върха.
Хапваме на две
натри. Глътка ракия освежава мислите ми и ми дава лъжливи крила нагоре… Храня с
трошици хляб малките пъстърви, с които изобилства ледената вода. Правим снимки за спомен от езерото и преди да
поемем и ние към връх Мальовица, нашата цел, успявам да си забравя шишето с
вода в езерото, където го бях оставил да се изстуди.
Нагоре
по-пътя си не спирам да снимам върховете, които ме гледат почти презрително
отвисоко мислейки ме за пълзящ червей.
Интересно! Маршрутът
ни не само осеян е със скали, хора, билки и видени красоти, а и с многобройно
срещнати „опашатковци“. Кучета тръгнали на разходка или полудели като нас с
мисълта за върхове?! В тоя миг се върнах във времето и едно предателска сълза
капна върху камъните. Моят домашен любимец си отиде завинаги през пролетта. За
живота си от тринадесет години беше успял да изкачи само „ Дъбова глава“ Това е
големият и най-близо хълм зад местността „Ридо“ близо до Самоков, където го
разхождах. Но това са спомени и не би трябвало да е мястото им тук…
Все пак
еуфорията по изкачването на връх Мальовица бе нещо наистина уникално и
заслужаващо перото ми да се размърда…
Едно
облечено с рокля куче с името Мона със стопанката си се спира промушило крака
между колегата ми Славчо и един младок, брадат мъж, с който повеждат задълбочен
разговор.
Естествено
бе за мен, когато разбирам, че диалогът се води за върхове, алпинисти и Асен
Христофоров, оставил няколко уникални книги, написани с любов за Рила планина.
Научаваме от
непознатия, че в Алпите има подобни местности като Мальовица, но там те са на
по-ниски височини. Някъде около 1600 метра надморска височина, докато ние вече
се намираме над 2000 хиляди и нещо метра…. Върхът е близко, но и прекалено
далече…
Интересно се
получи, когато младия турист на около трийсет и нещо години видя обувките ми и
не се стърпя, а попита:
-Как можеш
да ходиш тук с половинки обувки?! Не е ли неудобно за вас? Не се ли пързаляте
по камъните?
Веднага отговарям
с неизменима за някои неразбрана достатъчно усмивка:
-Щом съм
тръгнал нагоре, значи ми е удобно… Единствено ме притеснява, че забравих в
бързането, костюма и вратовръзката да взема…
Учуден младокът
казва:
-Е, щом се чувствате
удобно, кой съм аз да преча…
Разделяме се
с цел да стигнем кучката Мона и стопанката и, които сигурно вече са но върха.
Планина,
въздух, маска…
Глупости! Не
само, че маски не виждаме, но няма и помен от тях!...
Срещаме
възторжени лица усетили поздрава от върха. Щастливи, усмихнати туристи, нямащи
нищо общо с коронавируса, нарушил спокойствието на живота, гледат красотите
ширнали се в безоблачното небе пред нас и дори зад нас… Там долу, Елениното езеро, скалите, върховете
отсреща… Уникална гледка, която си заслужава мъчението от изкачването. Горе,
където среща си дават, ветрове, Богове и чувства… Където личи любовта, която я
няма в ниското поради живота, който не успя да дойде с песен… Но това е друга
тема и място, където може да се каже и поплаче евентуално за избягалото време.
Внезапно
погледът ми спира скрит зад малък камък цъфнал стрък планинска мащерка. Показвам
я на Славчо.
-Виж това е
мащерка… Но, няма нищо общо с другата долу в полето- обяснявам аз. Тази е с
уникален аромат…
Тикам в
лицето му стрък мащерка.
Отгоре слиза „младостта“ успяла да се усмихне
на върха. Младо момиче заинтригувано се спира да чуе нещо от мен прозвучало
като проповед. Всъщност за билката мащерка и чаят, който става уникален, когато
е направен заедно и със зелени шишарки отбрани от клек. Сякаш чувам думите на
Беар, пътешественик, който оцелява навсякъде по Земята: „ Това е витамин „С“,
който дава сили за върхове и предпазва от настинки…“
-Извинете!
-прекъсна полетът на мислите ми момичето -може ли да слушам и аз?! Стана ми
интересно…
-Разбира се,
че знанията не трябва да се крият а, а споделят… -усмихвам се аз в отговор.
-А коя е
точно билката? Тази ли? -сочи ми момичето нещо друго, а не планинска мащерка.
-Ето я!
-показвам и мястото, където се е скрила тя с уникалния си планински аромат.
Вземаме си
довиждане с момичето, а не сбогом, защото никой от нас не може да знае, нито пък да прогнозира
дали в бъдеще пътищата няма да се преплетат отново някъде в други части на
нашите красиви, български планини…
Е, най-после
възкликвам на билото пред гледката долу пред нас…
Рилският манастир в цялата си прелест.
Славчо е удивен и взима нещата в свои ръце. Всъщност снима с телефона си
гледката. Естествено и аз не издържам и го запечатвам с моя апарат заедно с
уникалната гледка пред него.
Още малко…
Само мъничко търпение! Не спирам снимките и изкачването по скалите. Оставям
Славчо да се изкачва към върха, а пък аз тръгвам леко надолу към снимките и част
от Урдините езера, които прозират долу в далечината. От тук виждам пътя водещ
към двете посоки: хижа Иван Вазов и Седемте рилски езера… Да не забравя, че вляво
има пътечка водеща по стръмния наклон към Рилския манастир.
Изкачвам и
аз последните си метри до върха, където установявам, че Славчо приказва с друг
млад отново, брадат ентусиаст. Този път разговорът остава тайна за мен. Гледката
от тук си заслужаваше качването… Това разбирам аз заедно с кафето, което Славчо
черпи. До нас едно почти „култивирано, опитомено“ планинско птиче се разхожда
на свобода. Може би искаше от нас трошици?!
Следва продължение
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар