Не сбогом, а довиждане Италия!

 

                                                      

       Взимаме си довиждане с площад Свети Петър и неговите всекидневни посетители гълъбите и едно интересно пернато приличащо на врабче, но оцветено почти в бяло.

   Часове преди края. Краката натежали от чувства на всички ни се влачат едва, едва по улиците на Рим.  Последни мигове, гледки и впечатления. А те са толкова много, че и да желаем няма как да запаметим всичко. Минаваме отново по моста Сант Анджело за да се насладим на последните слънчеви отблясъци идващи откъм река Тибър. Статуите застанали на пост ни изпращат с пожелание за ново виждане… От една сергия си купуваме малки сувенири за спомен и подарък на близки приятели. Напред е както винаги Здравко, който не престава по целия път да се шегува. Настроението е нещо важно наистина. Ние все пак се намираме в смесени чувства. Не ни се иска да се махнем, когато ясно  осъзнаваме, че чудесата на Рим и неговия блясък си отива от душите ни жадни за приключения…

   Следвайки българският флаг носен от Здравко, успяваме да надзърнем в още една църква Санта Мария във Валичела.  Тук на Piazza della Chiesa Nuova , площадът на който се намират и фонтанът на Терина. Първоначално той, е бил разположен в центъра на Кампо де, Фиори и след това е премахнат през 1899година за да направи място за паметника посветен на Джорджано Бруно, както и статуя на поета от осемнадесети век Пиетро Метастазио, дело на флорентинския скулптор Емилио „Емилио Gallori“, първоначално той е бил поставен на Пиаца ди Сан Силвестро през 1886г, а след това, през 1910год., се премества на имено, това място…

Това естествено чета от Интернет и го споделям, защото няма как да отмина направените по маршрута ни снимки.

 

  Устремяваме се пресичайки няколко улици към площад Венеция. Естествено намираме подходящо място за снимки. Оттук от тази зелена трева намираща се в средата, сядаме за кратка почивка. И се почва… Папаракът в мен не издържа и прави няколко снимки за спомен, но не скришом, а от центъра в нашата малка сплотена група екскурзианти, позволила си да надникне в едно от чудесата на света - Италия.  Вече по познат маршрут тръгваме към Колизеума, който привлича със светлините си разположени да създават чувства в сърцата на туристите минаващи от там. В този момент за късмет ни спират две руси дами, които ни заговарят. Оказват се българки.

-Спряхме, когато видяхме българското знаме…-споделят те. Все пак Здравко стои здраво на пост и не изпуска трибагреника. Току виж някой от групата се заплеснал по вечерните светлини… после върви, че го гони!

Двете туристки се оказват от Русе.

-От къде ли няма хора в групата ни… -казва с усмивка Здравко -само от Русе нямахме…

С пожелания за нови срещи се разделяме с двете дами съвсем радушно.

Бързаме за Метрото, където ни посреща тълпа от хора. Всеки бърза да се прибере, защото октомврийската вечер е прекалено напреднала. За момент не успяваме всички да се качим вътре във вагона, но после и другите намират място в следващия…

С натежало, но не от ревност, а от прекрасни чувства сърце от видяното през деня, което не е никак малко се качваме на автобуса горе и много скоро отново се озоваваме в  хотела си в покрайнините на огромния величествен Рим.

С милата сме купили бутилка червено вино. Отварям го с ножчето сувенир, купено за спомен от Венеция. Обхождам с поглед стаята в която бяхме с носталгия, че времето бяга прекалено бързо и после…

   Предстои ни самолет и кацане в София. В автобуса нашия водач Здравко дава последни указания. Какво да вземем в нас и какво да чекираме…

Със закуската ни рано сутринта се справяме, но не и с водата, която не успява да премине през сензорите на границата на летището и ни е отнета.

Е идва и проверката на документите. Тук нещата се объркват, но не с тях. Те са си редовни, но се оказва, че не сме платили такса от двадесет и пет Евро за малкия куфар с, който не исках да се разделя… С помощта на Даниела, дъщеря на Ваня, разбираме в превод за какво става дума.

-Отървахме кожата… - казвам на милата и вече сме пред самолета, който чакаше готов да ни погълне…

    Отново удрям на камък. Не съм разбрал, че куфарът ми, трябва да пътува отделно от мен. Отнемат ми го с усмивка и го изпращат на съхранение в багажното отделение на самолета.

Преди да литнем се появява стюард, който досущ като мим обяснява с ръце как се слага маска и закопчава колан. Впечатлен съм, не за друго, а защото виждам хора да се кръстят. Хайде де! Ако се умира ще се умира, но щом като това правят и стюардесите не ми остава нищо друго освен и аз да се присъединя към този ритуал.

Закопчани и леко изплашени излитаме… Веднага ни зарибяват с билети от държавната лотария. Естествено при мен удрят на камък, но някои от пътуващите, клъвват.

Докато се суетя и чудя, за някакъв час време, кацаме в София.

Разделяме се с хора от групата като не забравяме да споменем с добри чувства и водачът ни останал в Рим, Здравко. Естествено той вече навярно, бе посрещнал новата група ентусиасти от България. Туристите, които бяха тръгнали със самолет към него. Предстоеше му ново приключение, но в обратен вариант. Рим, Ватикана, Флоренция, Венеция, Загреб и най-накрая, София…

А после?

После,в трамвая, където се качваме с милата ни посрещат разхвърляни листовки от предстоящи политически избори в България. За миг изтрезняваме. Чувствата, които вилнееха в нас до тоя момент внезапно избледняха… Животът се върна… Но не и тоя живот на приключението. Остана споменът, снимките и усмивките незабравими на хората с които бяхме на екскурзията. До нови срещи, приятели! Бъдете здрави и може би все някога ще се съберем и бъдем заедно… Там под светлините на град Загреб; при венецианските гондоли; особено красивия Флоренция или както го наричат на галено италианците „Фиренце“ и накрая вечния град Рим и черешката на тортата- Ватикана…

Не сбогом, а довиждане Италия! До утре…

В.Софин

25.09.2020година /Край/