Черешката "Ватиканът" и чудесата там...

 

       Преди да се настаним на почивка по стаите, Здравко ни осведомява за така наречена от него: „Черешката на тортата“. Това е Ватиканът, който в тоя момент спи и не подозира, че утрешния ден му готви изненада с нашата българска група. Преди да си легнем за почивка през нощта освен бутилката червено италианско вино, което изпиваме с милата, успяваме и да чуем дошлия внезапно дъжд, който мие съсредоточен улиците на вечния град…

А утре? Утре следва…

           Някои неща за които не мислим въобще идват предизвикани. Сякаш пръстът на съдбата беше виновен за моето посещение в Италия. Преди екскурзията в ръцете ми попадна разговорник от български на италиански език. Още не проумявах, но когато ми предложиха дестинацията за там изобщо не се колебах.

         Това се сетих на сутринта, когато тръгваме към Ватикана. Едва ли сме си представяли там вълнуващото приключение и нещата, които щяхме да изживеем. Както всяка сутрин и тази успяваме да се внедрим едновременно всички в метрото. Почти е празно вътре в него. Впечатление прави млада девойка, която нетърпеливо гледа ставащото на всяка една спирка. И когато, следващата „нетърпеливата“ пристигна, младо момче някъде на нейните години влезе с усмивката си във вагона на Метрото. Момичето засия и се опита да го целуне. Не успя, веднага понеже беше нисичко и затова, леко се повдигна на пръсти и чак тогава стигна устните на любимия…

      Виж ти, усмихваме се ние от нашите, които виждаме това. Как така пък момчето изобщо не се сети поне леко да се наведе за целувката. Но както и да е, срещата на двамата влюбени все пак беше осъществена.

 Щастливци, мина мисъл в мен, тепърва започват да се опознават…

     Накрая идва и нашата спирка на която не само слизаме, но и уставно следваме по петите нашия станал ни вече любим, екскурзовод, Здравко.

     И ето, че сега точно в този момент двамата с благоверната тръпнем заедно с групата пред вратите на Ватикана, където има голяма опашка съставена от хора от цял свят…

Ватиканските музеи. Редим се на опашка. Толкова много хора и всичките различни, бели, жълти, червени, черни… Най-после стигаме вътре, където взимаме билети и влизаме в една от съкровищниците на света. Не ни придружава Здравко, защото някога е имал проблеми с охраната на музеите. Ако не сте акредитиран нямата право да давате сведения! Изглежда строго, но тук за всичко се плащат такси. Докато Здравко остава пред портите на музеите на Ватикана ние се потопяваме вътре… Оглеждаме от високата тераса уникалните градините долу; после влизаме в няколко поредни зали, където са събрани картини и статуи на художници, ваятели и майстори на мозайката… Докато разглеждаме едно от чудесата на света, внезапно се изгубваме сред мнозинството. Само аз и благоверната. Около нас все чужда реч. Известно време пред нас беше някаква група от Китай, после така се бяхме размесили, че ни се искаше да чуем и наша българска реч. Нямаше такава обаче. Истински лабиринт. Влизаме от една галерия в друга. Удивени сме от количеството на ценните предмети тук. Уникални вази, килими висящи от стените, украсени златни тавани, картини на известни художници; сглобени мозайки изобразяващи различни фрагменти от земните и небесни чудеса… Удивени с широко разтворени зеници сякаш се намираме в една част от Рая, разглеждаме всичкото това богатство събрано от цял свят на едно място, където да може да го видят повече хора и се докоснат до вълшебството на старите майстори на четката, ваятели, златари и творци от миналото…

Тук все пак на места е разрешено да се снима. Така отнасям и аз спомен от това уникално място, ватиканските музеи.

     Следваме съветите на екскурзовода Здравко, който ни чака отвън.

-Тълпата ще ви води…  Няма как да се объркате. Ще влизате от зала в зала, гледайте да не се изгубите! Вървете компактно!

  Хубаво! Но как да стане, когато тълпата от любопитни туристи е толкова голяма, че за момент дори губя милата. Това става заради манията ми да снимам.

Все пак оцеляваме  двамата за да установим само, че вече се намираме в Сикстинската капела, където е забранено снимането. Гледаме тавана и се удивляваме на майсторството на Микеланджело, наричан приживе още, Титана с четирите души. Гениален скулптор, архитект, живописец и поет. В продължение на четири години той успява да нарисува върху тавана фигурите на 343 човека. Библейски сюжети: сътворението на Адам, Потопът, Отделянето на светлината от мрака и др.

Само като си представа човек, как е успял сам да изпише фреските… Удивително!!! Но всичко това оставя последствия върху здравето му. Стоим смълчани и се дивим на красотата сътворена от Микеланджело. Не ни се иска да тръгваме. Все пак в навалицата напипваме наши хора. Хора от екскурзията. Следваме ги. Скоро стигаме до уникалното стълбище намиращо се във Ватикана. Усещаме, че това е един от изходите, но все още не сме сигурни. Изчакваме да се съберем от групата. Когато това става, баба Мая звъни на Здравко и той разочарован донякъде, че сме объркали изхода ни изчаква на него… А всъщност трябваше да излезем през другия, който щеше да ни отведе на площада  и пред базиликата“ Свети Петър“ със същото име.

Когато все пак се събираме отвън всички след кратко изчакване, следваме Здравко. Той ни повежда към площад Свети Петър. Преди да стигнем до него обаче сме приятно изненадани от млади хора, които безплатно или а рекламно от името на „Кока Кола“ раздаваха в кенчета по 125 грама от охладената напитка…

Е вече сме на мястото, където голяма опашка се вие към базиликата свети Петър. Правим снимки край уникалните фонтани с  вода, която не спира да прави фигурите си във въздуха и после… После вече сме пред охраната, където предупредени от Здравко, оставяме някои от нещата си, които трябва да минат през скенер. В малката раничка са обикновено телефони, апарати и метал…

Изчакваме се да се съберем и когато това става влизаме в базиликата, където веднага вдясно от нас погледите ни спират уникалната скулптура „Пиетата на Микеланджело“ Отделена с предпазни средства за да не  достигаме съвсем близо до нея. От Здравко научаваме историята, че турист си е позволил да се подпише на нея оставяйки името си… Естествено това се оказва единственото творение на Микеланджело, което той самият е подписал.

    Въпреки, че е забранено да се правят снимки тук в лоното на базиликата, някои от нас все пак успяват да направят такива… Разглеждаме с интерес чудесата сътворени от известни майстори на скулптури, фрески, които трудно се описват само с по-една дума.

 

           Забранено е и снимането, долу в криптата, където спят във вечен покой отишлите си от света Папи. Това не пречи на любопитните ни погледи да устоят на белия мрамор, който впечатлява вътре…

Предупредени сме от Здравко, да не носим с нас моливи или писалки с които да оставим инициали някъде във Ватикана. Пък и очите на пазачите дебнат за нарушения. Решаваме да се изкачим на купола на базиликата „Свети Петър“, откъдето се вижда ката на длан голяма част от град Рим и река Тибър в далечината. За целта с благоверната, а и други от нашите приятели от екскурзията купуваме билети за асансьора. Вътре в него има обслужващ персонал. Качваме се от едната страна, а слизаме донякъде горе от другата. После… после ни очакват тясно стълбище нагоре и клаустрофобия, ако сме податливи към нея. Навсякъде камери следят да не би случайно някой от нас няма да остави подписа си вътре… Изненадан съм, когато наистина нагоре по-витата стълба, видях такъв. Някой влюбен беше успял да постави сърчице и инициали… Мисълта, че всяко действие си има и противодействие минава в ума ми… Не бих нарекъл право да се оставят завъртулки навсякъде, но това е правото а може би и грешката на всеки почувствал се свободен да извърши нещо противозаконно. Примамливо, но ако заловят някого ще си има неприятности… Естествено и тук като навсякъде в големите градове на Италия важи правото да се оглежда и пази човек срещу „вредители“. Това са джебчиите от които е особено трудно да се избяга. Най-после почти с клаустрофобични чувства успяваме да се изкачим с милата горе, където желязна решетка не дава шанс човек да скочи долу, но поне го радва през процепите с уникални гледки коя от коя по впечатляващи от град Рим. Долу площад Свети Петър пред нас и река Тибър в далечината. Встрани ни паркове и сгради с интересна архитектура…Стоим няколко минути само, защото и други след нас също се качват. Успяваме да слезем долу под купола, където монахини продават религиозни сувенири за спомен от Ватикана. Тук на това място има и тоалетна от която се възползват много хора… Човек неусетно докато се диви на чудесата сътворени от майстори се унася и идва нуждата…

Както и да е, слизаме  долу. Гледам раираните шарени панталони на швейцарската охрана на Ватикана и се присъединявам заедно с милата при част от нашата туристическа група заела поза на изчакване. Някои от нас се втурват да изпратят картичка от пощата на Ватикана. Естествено на самия домашен адрес. Не всеки ден човек получава от себе си пощенско клеймо и картичка за спомен от чужбина.

   Решавам да изненадам Здравко, защото все пак бях успял да снимам нагоре по витото стълбище оставения надпис от влюбени, но не и на гълъби, които и в този момент щъкаха с любопитство покрай нас на площада.

-Наистина ли?! -чуди се той.

-Хората са изобретателни! -казвам. -Който е решил да прави нещо го прави въпреки разпоредбите и правилата… Кой ги знае, може би заради тръпката да бъдеш хванат на местопрестъплението…

     Толкова впечатления за един ден, толкова много неща… Човек не може да осмисли видяното и вече се хвърля на ново изживяване… Всичко не може да се запомни, всичко не, но не и снимката, която правим тук на площада на Свети Петър за спомен на всички ни. Естествено Здравко нашия водач прави… Не снимката, а дава телефона си на случаен минувач, който ни хваща в кадър… Вече сме запечатани за поколенията! Или може би сме хванали спомен за цял живот… Спомен, който тепърва ще ни грее в бъдеще и ще ни връща там във вечния град. И не само…

Тук естествено преди да продължа да измъчвам читателя с приключенията на групата бих искал да напиша и нещо подсказано ми за историята на Ватикана от Мари в Интернет.

 

Впечатления на човек посетил „Черешката на тортата“:

 

„Трудно е да се вземе сериозно охранител, когато той носи ярки раирани панталони, дори ако те са част от униформа, проектирана от Микеланджело през 16 век. Въпреки това този страж наистина гледа, много строго. След кратка пауза обаче ми кимва и влизам в най-малката държава в света. Панталонираната ми охрана е член на швейцарската гвардия на папата и това е Ватикана.

 

   

Всяка година близо 4 милиона души посещават базиликата „Свети Петър“, Сикстинската капела и прикачения към нея музей, но много малко хора виждат останалата част от Ватикана, която всъщност е суверенна държава в държавата. Издава евробанкноти и има собствена полиция и пощенска служба, както и телевизионен канал, който излъчва публичност към, масите. Седмичният вестник на Ватикана „L'Osservatore Romano“ съобщава за официалните посещения на папата, проповеди и послания към вярващите.

Държавата-град Ватикана, както официално е известна, издава паспорти на своите 900 граждани, повечето от които са свещеници, членове на швейцарската гвардия или дипломатически персонал. Има дори име на домейн във Ватикана (.va) и канал в YouTube.

    Дойдох тук, за да използвам библиотеката, търсейки рядък индекс на историята на изкуствата, който тепърва ще бъде дигитализиран и който събира прах в недрата на тази сграда. Но първо трябва да вляза. Няма опашки за контрол на паспортите, за да вляза в този град-държава, но до достигането на първата ми дестинация поредица от служители на библиотеката са разгледали пълномощията ми, снимаха ме и подпечатваха, разменяйки си безкрайни парчета хартия.

  Няма визи за Ватикана, но много хора пристигат за аптеката тук, която  е по-евтина и по-добре запасена от италианските си еквиваленти и се чудя дали това е единственото място в света, където лекарствата с рецепта са сред основните туристически атракции. Сава ми ясно, че тя се управлява от монаси, така че не питай за контрацептиви или виагра, тъй като нито един от тях не се съхранява в съответствие с политиката на Ватикана.

       100-годишната аптека е по-стара от града-държава Ватикана,  е създадена през 1929 г. с договор между Мусолини и папата. Някога папските държави управлявали голяма част от централна Италия, преди да бъдат включени в Кралство Италия през 1860 година.

      Ватиканът е папска резиденция от 500 години и е важен за християнството, тъй като св. Петър е бил разпънат на кръст, поставен наопаки, за да не имитира Христос. Тук има църкви от около това време.

   Библиотека на Ватикана е съкровище от безценни ръкописи и е внушителна и не всеки има достъп до нея.

Когато пристигнах, имах още един кръг от фишове хартия, ключове за шкафчета, пълномощни писма и писма за обезщетение, преди да се насоча горе в малкия асансьор, който изглежда сякаш е бил инсталиран преди много папи.

    Ватиканската библиотека олицетворява всички противоречия на самата страна. Сградата датира от 16-ти век и е с  високи тавани, арки и великолепни стенописи, но стаята изобилства с подслушване на клавиатури, тъй като писалките не са позволени, а само лаптопи.

В една стая изследователите седят в чисти редове, надничащи в някои от хилядите ръкописи на библиотеката. Гледайки над раменете им забелязвам интригуващи средновековни илюстрации и богато украсени надписи; вляво има един мъж от велпар, който държи лупа, но има и весел двадесетина годишен американец, който е тук, за да изучава ренесансови копия на древна римска поезия. Библиотекарите строго патрулират.

  Изпитвам нервност. Правилата на библиотеката във Ватикана вървят до шест страници и библиотекарите бързат ожесточени. Наред с други уговорки съм инструктирана да обръщам страниците тихо, да се подчинявам на библиотечния персонал „без обсъждане“ и „да нося облекло, подходящо за древна културна и учебна институция“.

     Със сигурност, нарушавам правилата, като забравям да изпратя номера на масата си, когато поисквам книга от затворените рафтове и библиотекар изтърпява нахалството ми без да ме бие. За щастие се разминавам без никаква: „Здравей Мари!“

Безпокойството  ме ожесточава, затова се отправям към кафенето, което е в преустроена римска разруха в съседство. Персоналът тук е много по-пищен и много по-добър във футбола. Всяка година има мач между библиотеката на Ватикана и служителите на кафето и трофеят зад тезгяха предполага, че производителите на кафе са тазгодишните победители.

      Отвъд библиотеката има осем хектара градини, които могат да се посетят на двучасова, официална екскурзия. Това убежище е място за отстъпление и медитация за папите от 1279 г. и е достатъчно, за да ме накара да се замисля да се кандидатирам за папската служба.

      800-годишната история на градините е очевидна навсякъде - от маниерното съвършенство на богато украсените ренесансови партерни градини до бароковите фонтани. Следващите папи изградиха изкуствени гротове и пейзажи в английски стил и засадиха екзотичните видове, донесени им от цял ​​свят от католически мисионери, които също дариха австралийския копринен дъб. Чакълести пътеки свързват зашеметяващите цветни градини, топиари и 1,6 хектара гора. Това е адски бонус, въпреки, че папата не може да го опише, точно с тези думи.

    Градините, като останалата част от Ватикана, сякаш са дом от  населението на монахини навсякъде от света. Има монахини в синьо, монахини в черно и монахини в сиво, както и монахини от всяка възраст и етнически произход.

     Всяко от облеклата обозначава различен ред религиозни сестри - от бедните „клари“, основани през 1253 г., до Конгрегацията на сестрите мисионери на Христос Краля за полските имигранти,  през 1959 г. Свикнала съм за монахини, които носят ежедневни дрехи, но повечето тук са и забулени. Подминавам сестра с джобни размери, която изглежда сякаш е дошла директно от репетиция на „Sound Of Music“.

      В близост се намират Тайните архиви на Ватикана, които  съм предопределена да разгледам отвън, тъй като те имат дори по-строги изисквания за влизане от библиотеката. В романа на Дан Браун „Ангели и демони“ архивите са мистериозно подземно съоръжение, достъпно само с изричното разрешение на папата.

     Реалността е малко по-светска. Повече от 1000 учени посещават архивите всяка година и терминът „тайна“ е наследен от 16 век, когато е означавал просто, частен.

     Архивите съдържат хиляди исторически документи, включително дневници, договори и други съчинения на исторически личности от Моцарт и Наполеон до Галилео и Франциск от Асизи. Има писма от Мартин Лутер до папата, друго от английски лордове, които искат развода на Хенри VIII от Ан Болейн, и още едно „мисионерче“ в шпионския почерк на Микеланджело, в което се оплакват от корумпирани строители, работещи на базиликата „Свети Петър“.

   Вместо в архивите на библиотеката се насочвам към моята украсена охрана и изходната порта. Доволна съм, че заминавам с вещите си непокътнати. Във  Ватикана имат, една от най-високите проценти на престъпност в света.

    Статистически тук се извършват повече от едно престъпление всяка година. Както веднъж главният прокурор на Ватикана коментира криво, Ватикана е "земен рай" за джебчии.

След като преживях такъв рог на беззаконие, за мене дойде време за друго приключение.  Минах покрай пазача, когато се отправих през страничната порта, но с чанта и съдържание, недокоснати.

     Зад ъгъла са разположени по-публичните части на Ватикана. Посещението ми в централата на католицизма би било непълно без спиране в най-голямата християнска сграда в света - базиликата "Свети Петър", която е толкова вдъхновяваща, колкото е, и известна.

Масивният и купол, който се вижда навсякъде около Рим, се извисява над мен и стените му са обвити с мозайки, позлата и мрачни латински надписи. В параклисите стоят известни скулптури, а отдолу, в криптата, са гробниците на много папи.

    Струва си да се наредите на опашките, за да се изкачите горе в купола, което предоставя алтернативна гледка към вътрешността на църквата. Оттук доплатете допълнителното евро, за да стигнете до асансьора и до покрива от където има превъзходна гледка към града.

     Последната ми спирка са Ватиканските музеи, които включват Сикстинската капела. Тук Адам се опитва да докосне ръката на Бога във фреската на Микеланджело, която е заобиколена от не по-малко впечатляващи библейски сцени от други майстори на Ренесанса.

Въпреки блъсканицата на туристите вътре и гръмкото и упорито „ш” от охраната, това е като изпадане на челюстта. И все пак Сикстинската Капела е само малка част от музеите на Ватикана, които притежават изненадващ набор от експонати, включително изключителни колекции от изкуство и археология, повече папски подаръци от мисионери и дори видях, египетска мумия.

   Има и поредица от стаи, обхванати от стенописи на Рафаел, в които той е включил мъничък автопортрет.

Ватиканските музеи са част от Апостолския дворец. Папата и най-близките му помощници заемат около 200 от 1000-те стаи на сградата, а швейцарската гвардия живее наблизо в свободното си време. Те провеждат тренировки по стрелба, пеят и играят тенис на маса.

     Папските апартаменти са недостъпни за обществеността, но папата се обръща към верните всяка сряда сутрин на площад „Свети Петър“. За да присъствате, се нуждаете от билет, освен през август, когато ватиканските принтери отиват на почивка и Ватикана не е в състояние да достави печатни билети.

    Извън портите обмислям да си купя сувенир от посещението си. Най-търсената отварачка за бутилки „Popener“, може би, или сапун „Попа на въже“? Ще подаря закупените тениски, но ако те продаваха тук и раирани панталони, това ще бъде съвсем различна история.“

Това са  преживяванията на Мари, която не е от България, но написаните думи хвърлят допълнителна информация за Ватикана.

Ако любезният читател иска да научи и нещо повече бих му препоръчал художественият роман „Ватиканът“ на португалският писател Жозе Родригуш Душ Сантуш, където е показана и част от действителността върху управлението на Ватикана скрито под „маска“.

А после… това е друга история… Не същата, но продължава!

 

В.Софин   11.09.2020год.