Последната група

                                                                                              

           Бяхме последната едва оцеляваща, група…. Последната извън закона. Извън техния, измислен удобно, закон; извън контрола им и новият наложен силом, ред…

   Послушните станаха предатели. Мислещите, преследвани…

   Преследваха моята група като особено опасна за системата. Бяхме за тях обезумели, диви животни. За да успеят с мисията внедриха предател. Предател купен с пари. С много пари, които няма да му помогнат много като се знае какво следва в измисления им пъклен план, за безпрекословно подчинение на всички хора по земята.

  Съвсем скоро прозвучаха изстрели по нас. Целта на тях обаче, не беше да ни убият. Искаха ни живи. За доказателство, че са успели с новия ред. Затова и куршумите им бяха приспиващи. Ударят ли на месо, после се събуждаш, зеленчук. Посаден, подаващ се на удобно влияние, зеленчук. Готов, също като дрогата да убиеш и майка и баща… При това без милост. И то само защото не са съгласни с тоталния контрол. Подчинение, безпрекословно!

     Отначало „работеха“ хората доброволно. Полека нещата се промениха към задължителни. Дори пари раздаваха на калпак на доброволците, които съобщаваха за укрити нежелаещи да се внедрят в пространството на всички други… Подчинени, обезличени, напарфюмирани и унизени… Това последното някои не го съзнаваха. Ами телевизиите по цял ден едно и също пееха в ушите на хората. Как да не им повярваш!

     Имаше и такива като мен, които не гледаха, а само надаваха ухо… Ставаше ни ясно за каква манипулация става дума. Изцяло изтръгнати сърца… Забранена любов, дистанция и сконфузени, затворени усмивки…

В какво се беше превърнал света? Без право на въздух с определена посока, която не е нашата?

    Предателите никнеха като гъби. Щом не си със системата, щом не се подчиняваш значи си объркан и трябва да ти се помогне. Мислите ти ония чистите, които имаш, трябва да бъдат изтрити и заменени с безпрекословно подчинение.

Временно се укрихме в планината. Откриха ни и там. Предател… Пари, нищо лично!

 Преследваха ни като зверове. Едва успях да се шмугна в една пукнатина сред скалите, където имаше орлово гнездо. Последното останало ми убежище. След като стрелбата утихна ми стана ясно, че единствен, аз съм оцелял. Сам, объркан, но все още с живец в сърцето, което проклинаше системата… Тяхната успокояваща система с лекарства, ваксини и забрани за живот!

     Предателят обаче не се отказа да ме преследва. Разбирам го! Пари, а не някаква си личност! Което не става с малко, става с много! Сърцето се подава на чуждо влияние! Има си хас! Човек се влюбва, човек страда, но и се радва едновременно на благосъстоянието си. Предателят искаше влияние. Искаше място по-високо от другите зеленчуци. Мечтаеше да бъде домат с укрепено колче от властите. Мечтаеше, но не успя в начинанието си. Свикнал от малък с планината, която винаги е била мой дом се изплъзвах успешно от преследвача си. Естествено беше рано или късно да се умори и да падне. Той падна от високо и се уби. Не пророних сълзи за неуспешната му мисия. Просто се снабдих с документите му…  За момент клупът, който стягаше врата ми се отпусна. С маска на лицето, кой ще те познае като всички вече са станали зеленчуци…  ГМО! Е не всички, разбира се. Тия отгоре, които се смееха безгласно и се радваха на тоталния контрол осъществен от тях доволни потриваха ръчички и брояха пачките с мръсни пари…

Времето ми изтичаше… Знаех го! Рано или късно въпреки фалшивия паспорт и маската за лице ще ме спипат. Имам ли избор? Всеки има, докато системата не разбие мислите му като безмилостен хакер. Затова реших да запиша историята за да остане, вечна. Естествено ако я намереха щяха да я изгорят.

На брега на морето съм… Запечатани бутилки с историята на живота ми и болестта, която отне живота на всички други обикновени хора, полетя в солените води. Обиколих цялото Черноморие…

   Накрая се усъмниха. Бяха намерили няколко от бутилките ми… Приклещен със заповед да се предам, скочих от скалата и потънах в небитието… Някъде там горе чух, не изстрелите, които ме последваха,  а недоволният почти умоляващ крясък на чайките съюзили се с мен в последния ми ден…

     Неподчинения, свободно плуващ елемент, обикновен, човек си бе отишъл… Историята му обаче оставаше… Едно не знаеха мъчителите. Че дори и да бъде подчинен света, винаги някъде в бъдеще се случва събитие, ново освободено от система, която го контролира. Светът е имал своите върхове; имал е и своите войни и неразбирателства. Винаги след краха идва и въздигането! Защото не парите и властта правят човека, а любовта и мисълта за светло и неподкупно, бъдеще крепи всички живи същества на майката земя.

В.Софин     13.03.2021год.