Пътя на орлите
Бях в морето сам, когато го усетих…
Изплаших се. Доплувах с последните сили до брега.
Не се отказа. Подгони ме. Бягах
през градове, села, долини. Търсех планини. Успях да стигна най-високата. Тъкмо
взимах облекчен от разредения, но чист въздух горе, когато една звезда ми кихна
в лицето.
Спасение нямаше. Излишно беше бягството. Но и да се чака трета, четвърта,
че и пета вълни, е досадно, нали!?
Продължих да бягам Не, че можех да се изплъзна от съдбата. Все пак вършех
нещо дори и на пръв поглед, безсмислено. То ме отличаваше от другите, които
просто чакаха поредната вълна да ги отнесе завинаги или остави няколко от тях с
подобие на човеци, които някога са били нещо.
Колкото и да бягах не можех да избягам от себе си. Въпреки това не трябваше
да спирам своя бяг, всяко забавяне можеше да се окаже фатално.
Който се откаже не стига до финал. Не стига до звездите. Остава долу в
ниското завинаги, победен.
Животът е движение. Бегачът на дълги разстояния не спира нито за миг своя
бяг. Прескача ручеи, преплува реки, не спира пред морета, качва върхове в
планините… Стига чак в небесата.
Мисленето също препуска с бегача
и търси своя бряг. Дори и да го открие то не спира да си поеме дъх, а продължава
нагоре по пътя на орлите.
В.Софин 31.03.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар