Необикновен излет в сърцето на Рила

                                                             

Необикновен излет в сърцето на Рила

Сборен пункт. Разрушен от времето пионерски лагер в близост до Боровец. Цел, връх Соколец. В битката, трима. Тони, Диана и моята скромна личност.

   Останал в сянката на именитите си съседи – Мусала и Ястребец, връх Соколец (2021м) е един скалист връх с невероятна панорама към алпийското било на Скакавците и най-дълбоката долина на Балканите – тази на Бели Искър.

    Познат маршрут. Но нещата от живота имат свойството да се променят в бъдещето. Още в началото на похода ни става ясно, че много от смърчовете са отрязани в тоя район.

Без да бързаме стигаме до пеещ горски поток, където светва лампичка в главата ми. Осъзнаваме, че сме тръгнали в грешна посока.

Връщаме се и най-после намираме точния път под носа ни. Скрит от отрязани клони от смърчове той е почти неоткриваем. Но благодарение на предишно мое изкачване намирам точния маршрут. Като за начало добре се справяме. Пътеката или това, което е останало от нея се изкачва устремно по хребета нагоре. Лошото за нас е, че тя е прекалено стръмна и затова се налага често да ни моли и дава почивка на краката ни. Не и отказваме. Взимаме си кислорода - /глътка въздух/,който ни дава сили да продължим щурма си напред. Внезапно погледите ни са привлечени като с магнит от красивите сини очи на горски камбанки, които се оказват изцяло превзети от сутрешната роса.

Пътят пред нас нагоре е изровен от дъждовете вихрили се скоро наоколо. Каналите изкопани по него са впечатляващи. Внимаваме да не се подхлъзнем в някоя от дълбоките улеи по нея.

По пътя си срещаме често от златожълтата коралка, която не само, че се яде, но и е доста красива.

Оставяме я на спокойствие докато правим похода си в сърцето на Рила планина, с цел изкачване на връх Соколец.

Пътят ни пресичат и други гъби като пачият крак изобилства.

Тук в лоното на гората погледа среща красиви ели, смърч, бял бор, мура и не на последно място широколистната ива, върба, която често срещаме по кръстословиците.

На места ни изненадва в цъфтежа си синята тинтява.

Лишеите , с които изобилстват иглолистните дървета приличат на дълги старчески бради, които са забравили какво е бръснач.

Стръмния път бе титулуван от мен с думата, каиш. Труден за изкачване, но не и невъзможен. Знам, че с търпение всичко се постига. Хора добивали тук дърва за огрев и материали са направили вдясно на няколко места нетрадиционни пътеки по които се е движила техника.

Не се заблуждаваме обаче. Избираме правилния път. Указателни табелки за маршрута няма, но има упорити туристи решили да превземат върха.

На едно място, където пътят се дели пред нас съзираме малка пирамида от камъни. Слагаме съпричастни и ние камъче отгоре и продължаваме нагоре изследователската си дейност. Всъщност срещаме горска малина. Тук там от нейните храсти се усмихва по някоя презряла от тях. Не се отказваме да ги вкусим. От това място на пътеката зад нас виждаме в далечината да се мержелее град Самоков. Вляво през иглолистната маса прозират и части от село Бели Искър.

Най после прекалено изморени от взиране очите ни съглеждат табела на едно място, където пътят се дели на две. Нашият е направо, а левият се оказва за връх Ястребец и лифтът последна спирка, горе. Но също така и води любопитния турист покрай връх Иванов камък.

Три големи сърнели спират погледите ни с възхита. Оставяме ги на мира и продължаваме напред право към росата с която изобилства поляната, на която излизаме. Тук пътят се свива до мъничка пътека. Вървим по нея очаровани от красиви теменужки. Лопенът билка, издига глави почти прецъфтели и изгубили предишния си жълт цвят. Поляна с трева за паша на сърни, които се срещат на това място. Вляво погледи привлича връх Иванов Камък, а горе пред нас кабинковия лифт, който се движи и качва туристи и в този момент към последната станция на Ястребец.

Права пътеката пред нас започва да шикалкави и криволичи избирайки посока вдясно. Правя снимки за спомен на Тони и Диана заедно с част от планинските върхове пред нас.

Спираме и за да разквасим уста с боровинките, червени и сини, които изобилстват на това място.

Група от дървета, бяла бреза и върба ива растат тук точно под връх Соколец. Съзираме и сините очи на цъфтящата в този момент, тинтява.

–Е, най-после, стигнахме. Но всъщност още сме далече… има още много до върха – осмелявам се да объркам с доводите си, Тони и Диана.

–Как така, много! Нали беше наблизо? – пита учудено, Тони.

–Достатъчно близо, за да не се изморим да снимаме върховете, които се виждат от Соколец – казвам аз и вече докато изричам тези думи пристигаме на върха.

Оставяме раниците да мързелуват в почивка, а ние тримата правим снимки и видеоклипове за спомен.

В далечините пред нас се откроява едва виждащия се връх Мусала с наблюдателницата за измерване на времето и атмосферното налягане горе.

Погледите ни срещат, връх Ястребец, невероятна панорама към алпийското било на Скакавците и най-дълбоката долина на Балканите – тази на Бели Искър. Зад нас пък ловим с очи, селата Мала Църква, Маджаре и по отдалеченото, Говедарци. А някъде по долу вдясно се провират любопитни и части на покривите от къщите на град Самоков.

Освен свежия планински въздух, с който обядваме успяваме да хапнем и по нещичко от раниците, които носим. Не забравяме да се освежим и с глътка домашна ракия.

Пред нас красота, зад нас също. Ширнала се пред нас Рила планина в цялата си прелест. На  връх Соколец се срещаме и с цъфтяща в червено билка Дебела Мара, алпийският вариант. Тя лекува рани и повишава имунитета . Дебела Мара е месесто, сочно  растение с дебели овални листа, подредени във вид на роза. В средата на растението се развива цветна дръжка, която има розови, червени, жълти или бели цветчета. Така наречената билка Дебела Мара принадлежи към семейство Тлъстигови -  множество растения, широко разпространени из сухите, каменисти, сипейни места в цялата страна.

  След това малко отклонение прочетено от Интернет насладили се на природата ширнала се от връх Соколец събираме „дисагите“. Всъщност подготвяме раниците за обратния път по-който поемаме почти без желание.

Два орела появили се над нас ни изпращат с крясъци.

 Тук там се появяват над нас смели облаци, които решават да ни гонят. Не се противим. Хващаме пътеката за долу към руините на някогашния пионерски лагер, спомен от недалечното социалистическо минало на страната ни.

Слизането се оказва много по трудно за нас отколкото изкачването. Въпреки това се справяме без произшествия. Този път не отминаваме безучастно срещнатите гъби по пътя си. Събираме от горския урожай, пачи крак и златожълта коралка. Надолу по пътя вдясно от нас между клекове се мъдрят в почуда грамада от скали. Качвам се там и само за да видя връх Иванов камък. Внезапно съзирам и покривите на хотелския комплекс с име, Семирамида. Правя снимки и за момент изгубвам почва под краката си. Падам на меко сред клека като шапката ми бяга някъде. Намирам я бързо и скоро се присъединявам към дамите от групата.

Лека полека. Полека, лека… Най-после успяваме да стигнем до поляната с руините на пионерския лагер. Ушите ни улавят безпрепятствено близостта на планинския поток, който смущава приятно тишината с бълбукането си.

И това е всичко! Всъщност на това място си взимаме довиждане с Диана, а ние с Тони се връщаме с колата ѝ в Самоков.

Едно незабравимо приключение остава завинаги в нас да живее. Красив почти безоблачен ден, роса опитваща се да ни хване по пътя за петите и билките в синьо. Да не забравя и покорения вече от нас с Тони и Диана връх Соколец, който плени сърцата ни с красотата си завинаги…

В.Софин 8.09.2022год.