Песъчинката

                                                                                          

                                                                            Песъчинката

        Спиридон бързаше. Времето му изтичаше, а още не бе успял да пристигне на мястото на срещата.

  Пътьом го бяха заговорили. Като човек мислещ се за учтив, Спиро беше спрял за момент. Да, но той се бе оказал, голям. Устата на приятеля му не спираше да мели неща, които не го интересуваха. Не издържал на натиска на приятеля, Спировият език реши да се намеси:

–Бързам! Първа среща с момиче…

Без да чака повече и да удължава агонията за себе си, Спиро остави слисания си приятел с широко отворена и спряла за момент да мели думи, уста.

   Последните крачки ги взе почти на бегом. Отнякъде от праха по пътя изскочи песъчинка и се мушна в една от обувките на Спиро. Той почти не и обърна внимание, защото вече излизаше на мястото на срещата. Видя, че момичето гледа към него. Има си хас да вземе да се събуе пред погледа ѝ за някаква прашинка влязла в обувката му. Какво щеше да си помисли тя. Първа среща, а той намира извинение като се събува пред нея. Че може и дрехи да смъкне от себе си. Знае ли човек!

          Леко накуцваше, но въпреки измъчената и болезнена усмивка, която се появи на лицето му,  Спиро успя щастливо да влезе с девойката в дискотеката, където я бе поканил. Един от сервитьорите им показа, коя е тяхната маса. Спиро дръпна стола и с елегантен жест настани момичето на него. И той седна. Да, но песъчинката в обувката му не само, че не седеше спокойно, а продължаваше да тормози крака на Спиро.

   Ако беше сам той отдавна щеше да се освободи от нея. Но нямаше избор. Налагаше се да търпи влиянието на една песъчинка решила да вгорчи живота му. Затова стискаше зъби и се оглеждаше плахо наоколо. Забелязала неспокойния поглед на Спиро, момичето не издържа:

–Ти какво? Защо мълчиш? Няма ли поне да танцуваме? Нали за това ме покани?

    Кавалерът заговори в Спиро. И в трудни ситуации като тая, той трябваше да се задейства. Преглътнал стоически дразнещата песъчинка, Спиро поведе куцукащ момичето към дансинга. Забелязала накуцването му момичето се обади:

–Ти какво? До сега ти нямаше нищо и изведнъж реши да куцаш!?

–Ама моля ти се… Извини ме! Няма ми нищо! – измърмори притеснен Спиро и завъртя момичето в шеметен танц.

Хубаво, но не и за крака му. Настоятелна и в правото си да тормози, песъчинката започна да играе от своя страна туист в обувката му. Явно бе повлияна от музиката. Тя се пързаляше към пръстите на крака му, залиташе назад към средата и после болезнено мушкаше като с остен петата на нашия герой. Щом се случеше това Спиро подскачаше като ударен от ток. Забелязало тия негови подскачания, момичето се осмели да каже:

–Ама, какво ти става Спиро, бе? Какво си се разскачал на един крак като врабец на когото са хвърлили прекалено малко просо да кълве…?

–А нищо! Нищо ми няма. – усмихна се гузно сякаш заловен в престъпление, Спиро.

–Тогава престани да се излагаш пред хората тук и не скачай като наежен паун!

Опитал се Спиро, но така и не му се получило. Пустата дяволска песъчинка продължила танца си в обувката му. Едва издържал края на шлагера на, който танцували и бързо се упътил към масата. Дръпнал стола на момичето, настанил го на него, а той с гузна усмивка споделил:

–До, тоалетната отивам…!

 

–Ти какво, Спиро? Да не се напикаеш, ей!  – присмяла му се девойката.

Без да отвърне Спиро преглътнал гордостта си и куцукайки се упътил към тоалетния възел.

Влязъл вътре. Погледнал. Пълно.

Ами сега!

Ама, че късмет! Само един писоар стоял и чакал клиента си. На кабините колко и да чукал Спиро, чувал само в отговор:

–Разкарай се, бе! Кьорав ли си! Не виждаш ли, че е заето…!

Как така докато той се правеше на кавалер всички мъже били тръгнали да се облекчават.

Не издържал повече, Спиро, спрял пред писоара. С едната си ръка се подпрял на стената над него, а с другата смъкнал обувката си. Само за да чуе до него:

–Ти какво…? -слисал се до него мъж, който се облекчавал в момента – Да не би да си решил да пикаеш в обувката си?

Засрамен до не май къде, Спиро обул обувката без да извади от нея песъчинката и тръгнал да излиза сподирен от прекалено много събрани вкупом, мъжки очи. Явно днес късметът не бил с него. Просто дето казват хората, „не му е деня, днес“.

Как така една нищо, никаква дребна при това, миниатюрна прашинка взима решенията вместо него!? Сякаш шеф, който налага мнението си безпрекословно.

–Е какво? Свърши ли си работата? – усмихнало му се на среща момичето.

–Аз за малко ще изляза на въздух… Сега се връщам – отвърнал Спиро и куцукайки се измъкнал навън.

–Тоя май ми върза, тенекия…! – намръщила се девойката – Да си беше казал, че не ме харесва. Щях да го разбера. Вместо това се прави на болен. Подскача, куца и върти очи сякаш е, в безизходица.

Веднага след тези думи изречени на глас, момичето взела чантичката си в ръце излязла бързо от другия изход на дискотеката. Сторила го, защото просто била обидена, и не искала да вижда Спиро повече.

   През това време нашият герой успял да излезе на въздух. И не само това, а събул с успех обувката и изхвърлил от нея песъчинката. Доволен изтрил потта от челото си, Спиро влязъл вътре и установил, че момичето, с което бил на среща го нямало.

–Май някой ми върза, тенекия… -с огорчение отбелязал той.

Всъщност тенекията и за двамата била завързана от песъчинката. Една малка, нищожна наглед, песъчинка.

Останал ерген Спиро често разправял на приятели тази история. Обикновено започвал с думите:

–         Като се сетя само…За всичко беше виновна една песъчинка. Ако не беше влязла тогава в обувката ми, чичо ви Спиро днес, щеше да е щастливо женен…

Така, че приятели внимавайте с песъчинката на пътя ви! Не се колебайте! Изхвърлете я веднага. Бъдете смели и ѝ покажете пътя. Там, където и е мястото. Не я дръжте в обувката си, защото иначе оставате без щастие…

В.Софин  18.09.2022год.