Нос забит в земята
Вървях. Още от малък все зяпах,
земята. Дочувах подигравки, че нищо няма да намеря там, долу. Оказа се, че не е
така. Все нещо интересно има там долу. Може би си мислите за калинките,
мравките и щурчетата. Напротив. Покрай мен лятно време се е ширнало едно поле…,
едни лехи, ъгли на тротоари и най интересното е дори разпиляно, върху стари,
изоставени къщи. Зеленина и цветя се усмихват от всеки ъгъл. Ароматът на
розите, сините горски теменужки се преплита с този на узрелите ягоди и малини.
Не бях забелязал това. Зает в работа с нос забит в земята, вървях. И
един ден, прогледнах. Първо видях в далечината да се белеят върховете на
планината Рила, после току в краката си намерих цъфнало кокиче. Докато мислех
за това, пролетта се окичи в бяло, синьо, розово и жълто. Цветята отвориха очи.
Разтворих и аз моите в изненада. Не бях подготвен за гледката. Доскоро сляп,
сега прогледнал. И за да създадат пролетно впечатление някъде над мен чух шум на криле и тракане. Гнездото
над старата баня беше успяло да приюти семейство, щъркели.
Още не заглъхнал школския звънец по
училищата видях цветя, букети поднесени на учители за празника на „Кирил и
Методий“. Детски щастливи усмивки. Сълзи в очите на учители, които са обичани
за това, че са успели да докоснат сърцата на малките…
Лятото, което пристигна, после…
Розите в бяло, розово, синьо, червено и шарено…
Всяка с аромат, който ме подсеща…
За какво става, дума ли?
Когато ми подариха първият фотоапарат мислех, че е само за мен. Да
снимам спомени. Оказа се, че покрай мен има много такива.
Красотата ширнала се покрай мен. Нима
трябваше да остана, безучастен. Не издържах! Сега имам години натрупано
наследство. Гледки от планини, снимки от градове; цветя и пътища… Много пътища
водещи към красивото; към невидимото до нас; незабравимото училище и времето,
което щедро раздава и съхранява в човешката душа, спомени…
Есенните нощи! Пеещите щурчета… Падащите разноцветно
обагрени от сланата, листа. Пейките отрупани с тях. Цъфтящите димитровчета…
Есенния вятър, който шепти в ушите за идващата зима. Узряло, ароматно гроздето…
Всеки един сезон, магичен, но
пречупен през обектив, който пази видяното.
Червени бузки през зимата. Детски шейни,
скиори… И сняг, който превзема всичко отвън, където небето от време на време
взело дъх се усмихва в красивото си, синьо…
Вървях! И сега, вървя. Носът ми
обаче не е забоден в земята. Не е и вирнат небрежно и подигравателно, нагоре.
Очите ми открили новия хоризонт не
спират да се удивляват на красотата на майката Природа.
Вече трети фотоапарат измъчвам със
снимки. Мъча и себе си. Но това е сладката мъка, на нещата от живота до мен.
Магията, която ме заобикаля и ми
дава сили да продължа до края на пътя си!...
В.Софин 4.04.2023год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар