Приятели другари

                                                              

                                                      Приятели, другари

     Казват, времето лекува. Всичко минава и бързо се забравя. Дали?

Още помня под липите с весели другари…, с които малки сме играли.

       Е да, ама новото, не дава. Наскоро научих, че думата другарю, била мръсна. Трябвало да бъде убита, изкоренена и в училище. За тази цел стегнах малкия си син. Дадох му няколко указания за да не се срамувам после на родителска среща.

–        Виж сине! Ако някой в училище те обиди с другар, кажи ми! Ще се разправям лично с него. А и да не съм те чул за приятел. Трябва да споделиш с другите новото. А именно, господин и госпожица. Все пак разделението трябва да личи…

–        Ама как така, тате? -възкликна не разбиращ ситуацията синът ми.

–        Слушай! -продължих да мътя с развалени яйца, мозъка на сина ми.

–        Трябва като говориш със съучениците си да им казваш, господине, госпожице и госпожо на учителката.

Нищо не каза повече синът ми, но се върна от училище с насинено око.

–Какво стана? Кой си позволи да те бие, синко…?

–И не само, тате! Ами обидиха ме!

–Кой бе? Дай го насам ще го обидя и аз! – изрепчих се, ядосан, че са смлели от бой, отрочето.

–Ами, тате както ме посъветва за новото… Казвам на съученика ми Иван, с който седим на един чин, господине… Викам му, господин Иван Иванов давай да сядаме на чина си, защото госпожа Иванова идва по коридора и всеки миг ще влезе в клас. Той господин Иванов де, погледна ме като извънземно и ми рече, нали сме приятели бе!? Какви са тия измишльотини? Какъв господин съм?

Веднага му казах, че не сме приятели, нито другари и, че той ме обижда. Вместо да се вразуми, той ми заби едно кроше. Не бях подготвен за такива действия от негова страна, и си отнесох боя.

–Ами госпожа Иванова, бе… Какво каза, тя?

–        Ами, тя каза, че Иван ми бил другар по-чин. Представяш ли си. Господин Иванов приятел и другар…

–Ще я видим тая работа – успокоих сина си и на другия ден заедно с него отидох в училище.

–        Здравейте, госпожо Иванова -обърнах се учтиво към учителката на моето отроче. – Имате ли минутка?

–        За какво се отнася? – погледна ме учудено госпожа Иванова.

–        Ами нали имаше разпоредба да се убият няколко думи, за да отстъпим правото на забравените стари отново да надникнат щастливо в училище… -започнах да дълбая в болната тема.

–        За какво се отнася? Нищо не разбирам!? – погледна ме учудено, госпожа Иванова.

–        Не затова, че господин Иван Иванов си е позволил да удари моя син, а че е успял според вашите думи да се определи като другарче и приятелче на моя син… Нима така е правилно? На какво ги учите, на комунизъм ли?

–        Ама моля ви, другарю… - започна тя с обидите си, но после след като осъзна какво е казала ми рече:

–        Извинете ме, господин Петров! Не беше нарочно, но все пак…

Тука я прекъснах възмутен:

–Искам да се видя, с господин директора!

–Моля! Заповядайте горе е в кабинета си! – отпрати ме без жал госпожа Иванова.

Е, видях се и с господин Ингов. Той ме нарече, глупак. Сега съм решил да стигна чак в Страсбург. Ще го осъдя за обида. И ние си мислим, че учат децата ни… А те карат по старому. Това е обида за държавата, която изповядва западните интереси. Ще видят те, ръмжа на глас и бързам за работа. А там, шефът ме срещна с думите:

–        Петров, приятелю… Налага се да работиш извънредно тази събота и неделя…

Аз и приятел на шефа, ама, че ситуация. Чух се да отвръщам, сконфузено:

–        Както кажете, господин Николов! Нали вие решавате!

    И тук ми просветна, че е много трудно да се изкорени нещо. Пък било то приятелю, другарю. И затова реших да си я карам по-старому. Все пак всеки има и другари. Представяте ли си да кажа преди да легна вечер до жената:

–Госпожо Петрова, скачайте в кревата за любов. Не само, че няма да скочи, но ще насини и окото ми. И то с право. Нали сме се клели пред Бога на вярност един към друг. Значи сме другари…

Но от друга страна, ако се размисли човек и каже:

–Скачай другарко в кревата! Отново ще извадя късата клечка с насиненото око. Друго си е мила обичам те, ела да те гушкам…

   Е все пак се оказва, че сме българи. И като такива трябва да изповядваме нашите си, български обичаи. Да не забравяме и западните макар да пречат на интересите ни.

Само да внимаваме! Не боси през просото!

Всичко минава и бързо изглежда, не се забравя!

В.Софин 14.04.2023год.