Точица в черно

                                                                         

Точица в черно

    Няколко думи уловени от вятър  духащ откъм морето се материализираха на пясъка.

Спорещи две чайки, които ги чуха бяха озадачени.

Думите: „Помощ!  Давя се! Спасете ме!“ -  не им помогнаха да разберат ставащото.

    В близост до спорещите чайки, художник, който вадеше от морето при изгрев най-красивите цветове за бъдещата си картината също бе, озадачен.

Думите спуснати сякаш с парашут от вятъра, проникнаха заедно с морските вълни разбиващи се на пясъка в ушите му.

–         Помощ! Давя се! Спасете ме!

          Художникът, който зяпаше морето и откриваше в него невероятни цветове при изгрев се огледа, но не видя нищо.

         Но четката в ръката му, която имаше талант да прониква в невидимото бе успяла да остави отпечатък на платното.

       Някъде далече от морския бряг една почти невидима точица в черно, се появяваше и чезнеше като мираж в още не нарисуваната докрай картина на художника.

       Отначало той не я забеляза, но първите  слънчеви лъчи, които бяха добили сили от вятъра, изплуваха над морето и обагриха очите му в златисто. Именно те, бяха успели да пречупят светлината. Тя отвори очите на художника. Той заряза рисуването и като се съсредоточи върху черната точица появяваща се за момент и чезнеща в морето се втурна на помощ.

   Когато наближаваше мястото на трагедията видя, че обектът, който търси го няма. Дали пък не му се беше привидял!? Но все пак нали ушите му бяха уловили безпогрешно зовът за помощ. Обзет от съмнения художникът продължи с очи, търсенето. Опита да хване думите на вятъра, който неизвестно защо именно сега мълчеше. Останал без сили художникът все пак, не се отказваше да търси точката.

      Изведнъж нещо под него сякаш го вдигна. Тъкмо преди да потъне сред вълните изтощен, беше достигнал целта си. Всъщност се оказа стъпил върху ръб на самотна скала, която беше видима само при изгрев слънце от брега, където вечно спореха за нещо, чайки.

   Черната точица чезнеща в морето беше забелязана от четката на художника. Тя долавяше безпогрешния нюанс на Времето. Все виждаща като пророчица, четката се радваше, че може да  материализира върху платното невидимото. Или да подскаже бъдещето, което се случваше точно в този момент.

   Изплашен от усещането за безпомощност останал без силите си, художникът отвори уста и викна, панически:

–Помощ! Давя се! Спасете ме!

Вятърът, който улови думите ги подхвана и изхвърли на пясъка на плажа, където две озадачени чайки спореха за една риба изхвърлена от морето.

В. Софин 25. 04.2023год.