Към Рибните езера в Рила

                                                                                    

                              Към Рибните езера в Рила планина

  С добра компания и организация вторникът се превръща в празник. Този път той се оказва в посока Рилски манастир и Рибните езера.

   Трима без да броим колата тръгваме на поход, който сбъдва мечтите. Всъщност Рила планина е притегателно място на, което човек веднъж видял го, докоснал се до висините изпитва нужда да се разтопи сред природата.

   Габи, Ваня и моя милост, вечно отнесен с мисъл за планините, поемаме към Дупница, чиито километри колата без страх, гълта. Спираме за малко. Хайде де! Да не изпуснем сутрешното кафенце, което пием после в движение. Е движението е за колата, която бърза, докато ние отпиваме глътки, събуждане.

    Скоро стигаме завоите на, които им се завива свят. Всъщност моята глава се носи. Успявам да се съсредоточа и най-накрая и тримата, пристигаме безпрепятствено в Рилския манастир. Освен снимките за спомен с една котка, която ни се зарадва, палим и свещи за здраве.

    Времето се оказва подходящо за маршрута, който следваме.

Ето ни и на „Кирилова поляна“, където спираме при едно заведение с име „При чичо Киро“. Той бе достатъчно отзивчив да ни покаже пътя към Рибните езера.

В недалечното минало „Кирилова поляна“ се е наричала „Партизанска поляна“. Оказва се чудно хубава местност откъдето надничат към нас очите на настръхналите зъбери „Двуглав, Иглата и Орловец между красива борова гора.

    Намираме се на 1500 метра надморска височина в района на Кирилова поляна откъдето започва  нашият опознавателен маршрут. На север от поляната хоризонтът е очертан  от красивата скалиста дъга на върховете: Елени връх, Злият зъб, Иглата, Двуглав, Ловница и Купените, а на юг билата на Бричебор и Черней.

Оставяме колата за почивка, а ние тримата тръгваме към Тиха Рила, която от топенето на снега във високото въобще не се оказва тиха, а по скоро бих я определил като бъбрива. По целия маршрут нагоре Тиха Рила не спря да ни приказва за върхове, хора, дървета и цветя усмихнали се за нас край каменистия път.

   Движим се покрай течението на река Рилска, която е ляв приток на река Струма. Този маршрут се оказва най-лек, а доколкото знам и най-популярен. Някога тук е имало асфалт, но сега почти не се забелязва. Въпреки това се радваме не само на чистия въздух и песента на Рилска река, а и на разтворените за живот очи на жълтата теменужка. Погледа улавя и разлистили се в близост буки, чиито листа с вкус на киселец стават за храна.

      След Кирилова поляна някога наречена така на името на монах от Рилския манастир, или Мойсеева поляна, добре очертания път пресича Рила и поема стръмно нагоре, като набира височина с няколко остри серпентини, наречени Кърколиците. Боров въздух прохлада и неспирното мърморене на реката не дава на очите да спят. Ококорени те съзират вдясно ската на връх Черней 2489 метра надморска височина. Пенливи водопади стръмно се спускат между борови дървета, чиито води идват от манастирските /Гьолските и Джендемските езера/.

  Кратко отклонение за маршрута, който следваме. Взет от Пенчо Михайлов. Откъс от малка туристическа библиотека за „Рибните езера“ издание от 1966год.

   „С ново пресичане на реката се стига местността Тиха Рила, добила името си от  успокоените и бавно течащи тук води на реката. Преди години на това място се намираше малко дървено заслонче, което даваше приют в случай на нужда; днес личат само основите му. Тук долината е по-широка и погледът може спокойно де се любува на затревеното, на места пресечено със скали било на Водния чал, по който са накацали единични борови гиганти. Отдясно пък се простира масленозеленият боров и клеков скат на връх Черней. Колкото се навлиза по-дълбоко в планината, толкова долината се стеснява, гората става по-ниска, а непосредствено пред циркуса на езерата започва царството на сложно преплетените клекове. Отдясно от високия висящ циркус се спускат пенливите води на Смрадливото езеро, които отдалеч изглеждат като проснато бяло платно, ярко открояващо се върху зеленината на клека. След като пресече река Маринковица /Крива река/, пътеката навлиза в циркуса на Рибните езера и минава от дясната страна на Долното езеро. Оттук до хижата е вече много близко и пътят криволичи, като ту се приближава, ту се отдалечава от брега на езерото.

Преходът от Рилския манастир до Рибните езера, макар и продължителен, е сравнително лек, без рязка промяна на наклона освен късото изкачване през местността Кърколиците по склона на връх Черней. Разликата във височината между изходния и крайния пункт е 1113 м, която се преодолява за шест часа. Това показва, че общият наклон на 18-километровия път не е голям /около 6%/ и езерата са сравнително лесно достъпни оттук.“

     Макар, че това е пътят по-който се движим тримата и разбираме, че не е труден мечтаем за нещо, което да ни помогне. Помощта не закъснява. Скоро ни настига мощен джип. Ваня успява да го спре. Запознаваме се със Злати, който не отказва да ни вземе нагоре към желаната от нас цел, Рибни езера.

Картините, които следват нагоре са неописуемо красиви.  

Много скоро спътници ни стават отстрани бягащи покрай нас и джипа на Злати, белоснежни водопади по-път превзет от камъни и на места от омекнал от слънцето, сняг.

    Става ни ясно от думите на нашия домакин, който се оказва жител на град Рила, че и той е планинар. Всъщност Злати беше тръгнал да проучва  топенето на снега до местност наречена от него „Хидро“, където се събират пресичащи се води на притоци на река Струма. Разбираме от думите му, че е и запален любител на мотор, с който успешно изминава терени по трудни пътеки сред планински местности. Развързали езици в приказки за планини и местности, стигаме до място, което не дава възможност на джипа да продължи маршрута си. Слизаме и поемаме нагоре улисани в нови разкази за природните чудесна намиращи се на това място.

   На няколко табели срещнати случайно по пътя прочитаме за местообитанието на Рилския ревен, който се оказва защитен вид и е вписан в червената книга за опазване.

Рилският Ревен е многогодишно тревисто растение от семейство лападови. Расте само в Рила планина и вирее по трудно достъпни скални прагове от 1750 до 2300 метра. Цъфти през месец юли.

  Освен рилския ревен тук е намерила убежище и друга билка. Това е жълтата Тинтява, която се оказва също, защитен вид.

Панорамата пред нас се оказва величествена. След света на зеленината по пътя и припева на Рилска река стигаме до „Хидро“ където се оказва, че има построено за нуждите на долината, водохващане.

 Не се помайвам , а успявам да снимам върхове, снегове, притоци и билки, които цъфтят сега през пролетта като синия минзухар.

 В циркуса на Рибните езера през лятото тук са намират убежище особено около мочурливите места, край множеството езерца в западната му част, омайничета, жълтата тинтява, рилския ревен и подрумничето. Естествено в този момент са се отворили очите в цъфтеж за пролетта на ливадната  и алпийската върба.

  Слънцето този път отворило поглед към нас успява да топи снега в краката ни. Оказва се обаче недостатъчно бързо. Много скоро след успешното ни преминаване на две мостчета под които бързат надолу за да се влеят в Рилска река спираме. Злати, който е избързал пред нас се връща обратно с думите, че нагоре по пътеката е невъзможно преминаването. Снегът се топи, затъва се и въпреки оставащите четиридесет минути до края на маршрута ни, Рибните езера и хижа „Рибни езера“ се налага връщане. Може би, когато след няколко седмици дъждовете сторят необходимото ще стане възможно изкачването горе.

Правим снимки за спомен и слизаме до постройката при „Хидро“.

Гостоприемна маса и две пейки ни подсещат, че обядът вече не трябва да се отлага.

 Като всеки път нося нещо за пиене. Ракия? Не. Това са двеста грама уиски. То успява за момент да ни върне кръвообращението, защото вятъра се оказва прекалено студен за това място.

   Разбираме от Злати, че нашата българска ракия не може да бъде заместена от някакво си уиски. Съгласен съм с него, но в случая бях решил да бъда оригинален, но не ми се получи.

 Тръгваме си. Пътят каменист пред нас ускорява крачките ни. Стигаме до мястото, където джипът на Злати дреме необезпокояван от силата на песента излизаща от коритото на река Рилска.

    Поглеждаме зад нас, там където все още са скрити за туристи сините очи на рибните езера. Снегът се топи, но не дава шанс за нещо повече освен за връщане.

   Благодарни сме на Злати, че бяхме негови спътници в това планинско приключение.

  Преди да се разделим на Кирилова поляна освен, че разменяме телефонни номера, разбираме, че сме открили и приятел. Истински приятел планинар, който освен, че обича природата и я защитава от посегателство на неразумни туристи, но и помага на такива като нас случайно срещнати на пътя ентусиасти, обичащи природата.

  Бутилка ракия за спомен от Злати и обещание от нас, че ще дойдем отново тук в царството на Тиха Рила и Рибните езера, които заедно с него ще ни очакват за нови разговори и приключения там горе, където си дават среща орлите.

  Е това е всичко. Или не. Следобедното кафе наблизо ни очаква в красива боядисана в зелено вила, където с помощта на празни пластмасови шишета е сътворена приказна картина. Облечени с дрехи хора и оцветени с боя, животни ни подканват за снимки.

   Отгоре над нас ни зяпат скалите и прозира блясъка на слънцето. А долу? От тук започва Еко пътека. На едно дърво виждаме да виси табела. На нея четем: „От бога прокълнат и обречен е този народ, който унищожава горите си.“ – Бернар Паси.

 Отегчена до скоро, колата оживено и безпрепятствено взима километрите до вкъщи, откъдето друга част от Рила ни посреща гостоприемно отворила пазва за очите ни. Моите, на Габи и Ваня!

В.Софин 02.06.2023год.