Таланти от небето

                                                                                                                  

                                                              Таланти от небето

       Портиер съм. Чиляк! Бях! Докато шефът не откри таланти в мен и станах, човек.

  Веднъж бях толкова задълбочен да пускам димни колелца от цигарата си, че не забелязах, когато той изникна пред мен и директно ме закова с въпроса:

–         Иванов! Някакви други таланти да имаш, освен, че знаеш как да се забавляваш по-време на работа?

–         Не знам, шефе -отвърнах. – Мисля, че нямам.

–         Не мислиш ли, че това е редно да се промени? Имаш ли книжка за професионален шофьор? -попита ме шефът докато ме пронизваше с очи, които режеха сърцето ми със страх от уволнение. Все пак чух се да мънкам:

–         Че защо ми е!? Нали си карам колело на село!

       Колкото и да мънках това не смекчи положението и шефът ме изпрати на шофьорски курсове.

       Успях да взема книжка чак от четвъртия път, и то защото ми омръзна да решавам едни и същи листовки по-време на изпита. Шефът ми също помогна в ситуацията като даде премия за Великден. Срещу  хиляда лева купих книжката, но не и спокойствието, с което преди пусках свободните, димни колелца на цигарата си.

    Един път в седмицата ми се наложи да пътувам до София и пазарувам някои неща за фирмата, където работех като портиер.

  Да ама се оказа, че и като такъв не се справях особено добре.

  Веднъж валеше пороен дъжд и някакъв нахал си беше позволил именно тогава да дойде пред бариерата, а тя горката блокирала. Наложи се да изляза и да я вдигна ръчно. Докато го правех не спрях да ругая клиента позволил си да се появи в лошо време:

–         Абе, човек защо не си стоиш вкъщи, а си дошъл в тая киша? Я мърдай, бързо Гад такава, че нямам дрехи за преобличане…

Да ама точно тогава шефът изникна пред мен за да види, защо се мотая и чу думите ми. В резултат ме изпрати на курс за добри обноски. Това помогна на кръста ми често да се свежда пред новите клиенти, и устата ми вместо Гад, и какъв го дириш тука, започна да лее песен:

–         Моля ви, добре сте дошли по-всяко време, господине и госпожо! - и съответно след това от мен, леко навеждане, отваряне на вратата и с усмивка на лицето.

Нали съм селско момче, верно вече имах  книжка, но не знаех нищо за номерата на колите.

Веднъж след един току що паркирал гост хукнах да запиша числата и буквите на возилото му. Реших да се подмажа на шефа и освен, че видях номера отпред, драснах го и отзад.

След малко видял някаква изцепка от мен, ядосан той ме извика в кабинета си:

–         Абе Иванов, какво се суетиш покрай колата на клиента вместо да му помогнеш с тежките куфари?

–         Ами да запиша номерата на колата му – смънках аз, но шефът ме отряза:

–Тука освен твоите номера, които правиш за да ме ядосаш други няма. Чух те как му искаш бакшиш сякаш не знаеш, че съм забранил такива неща… Какво ще кажеш за свое оправдание?

–         Виноват, шефе -рекох аз за да облекча положението, но това не помогна, и той внезапно осенен от идея ме изпрати на курс за барман. Опитах се да протестирам, но като ми показа строго вратата разбрах, че ще трябва да отида.

Отначало бърках напитките. Вместо бяло, сипвах червено вино. Вместо исканата маркова ракия, наливах друга. Бирата също бърках докато не научих видовете. Кафето ме затрудни основно. Понякога пусках дълго, друг път по късо от нормалното.

    Все пак добре, че сервитьорките, колежки се заеха да ме до обучат на бара.

Минава веднъж покрай мен, шефът, а ръцете ми треперят.

–         Ти какво Иванов да не си пил случайно? – усъмни се той в моите способности.

–         Ами не! -казвам и наливам без да сгреша водка в стограмовата мярка.

–         Я, ела!

Тръгвам по шефа и той ме изпробва с дрегера готов да влезе винаги в негова помощ. Верно бях малко дръпнал, да ама от домашната ракия вкъщи.

Изпрати ме шефът на лечение за алкохолна зависимост. За целта специални хапове ми помогнаха да се откажа от спиртните напитки. После след лечението започнах само да го наливам в мярката и да бърча гнусливо, нос.

–         Е как е Иванов? Не мислиш ли, че трябва да те пратя на курс за помощник готвач? – ме попита веднъж шефът, видял, че скучая понякога вечер на бара.

Опитах се да протестирам. Това не помогна и затова се наложи да режа ревейки лука в кухнята, когато се наложи.

–Ти що ревеш бе? – забеляза сълзите ми шефът веднъж и добави – Вместо да ми благодариш, че те обучих , а преди знаеше само обувките си да завързваш. Чакай да помисля на какви курсове още не съм те пращал.

–         Но моля ви, шефе. -ударих го аз на молба. –Стигат ми тия таланти, шефе стигат ми! Жената вече вкъщи ме използва рационално. Готвя, пера, детето взимам от детската градина, и все правя метани пред всеки и нали виждаш, че и рева в кухнята…

Това не помогна. Шефът ми се изсмя в лицето и реши, че трябва да ме обучи за електротехник, който да сменява крушките в хотела. Така, че ако в бъдеще не ме убие токът, ще ме довърши със сигурност някой от талантите, които шефът ми измисля с постоянство.

 Ех, хубаво си беше, дяволите го взели, когато бях чиляк. Хубаво! Да ама сега съм човек, който се харесва на всички, но не и на мен нещастника имал глупостта да си намери работа като портиер. Беше добре докато пушех блажено и пусках димни колелца от цигара забелязана веднъж от зоркото шефско, око. А и тия предателски камери като се замисля… Човек да не се почеше някъде… Друго си беше, когато бях чиляк, чешеш и не мислиш, къде. А сега все съобразявам понеже вече съм титулуван с особен талант, правещ ме човек.

В.Софин 16.05.2023год.