До връх Джангал в Пирин

                                                                                    

До връх Джангал в Пирин

             Докато мисълта се отегчаваше в почивка отнякъде изпълзя идея да посетим Пирин планина.

    Без подготовка, но с кураж без, който е невъзможно да се пътува, тръгваме на 30 юли в пет и половина сутринта към град Банско.

Този път маршрутът се оказва връх Джангал в Пирин.

 За да стигнем до него освен през град Банско, където взимаме закуски и някои необходими неща за прехода, минаваме през  Добринище. Скоро упоритият Пежак на сина ми поема по не много тесен, но поне асфалтиран път към хижа Гоце Делчев отстоящ на 12 километра от Добринище.

Пристигаме там и взимаме билети за лифта, който работи от осем и половина сутринта до 16 и 30 следобед. Когато се качваме на него разбираме, че въздухът ще се пие изцяло с гърди. Всъщност въжен лифт двуседалков, но добре поддържан ни взима почти насила и ни изстрелва към хижа Безбог, откъдето трябва да тръгнем към връх Джангал.

     Отстрани на двете седалки хора от персонала работещи тука, ни помагат при скока за слизане. Той не е толкова лесен. Човек при скачане може и да се нарани, но задържан от здравите ръце на персонала, преодолява уплахата си.

     Спестяваме пет километра нагоре и два три часа също. Вече кацаме  на хижа Безбог - 2240м. н. в., откъдето се открива гледка към езерото там, и над него веднага вдясно се намира връх, който също носи името Безбог.

Докато вървим по пътя синът ми разправя историята на това място. Името на хижата, а и на връх Безбог се е получило с помощта на една паднала някога през зимата лавина през 1971год. Снегът просто помел хижата, която се намирала точно под върха. Късмет било, че в онзи момент на падане, не само хижарят, но и хора нямало.

    Сега новата хижа е построена на безопасно място, където лавините не могат да я достигнат.

Правим най-после закуската си при езерото на прекрасна гледка към връх Безбог -2645м. н. в..     До нас почти прецъфтели, но все още жизнени ни радват червените цветове на омайничето. Компания му прави Синята Камбанка и алпийската в жълто, Рунянка. Жълтият кантарион също намираме в цъфтежа си.

Току що оставени за кратка почивка двете ни раници заемат отново удобна поза върху нашите гърбове и после веднага поемаме нагоре. От местен банскалия чух, че върлото, което качваме било трудно и се налагало почивка. Е ние не си позволихме такава, но кратките ни спирания са за снимки, които не са за изпускане. Правим ги долу към хижа Безбог и езерото, върха Безбог, също. Много скоро преди да сме усетили умората качваме раниците си на високото, откъдето в далечината прозират към нас сините очи на Поповото езеро или Папаз Гьол, както е известно също.

Срещаме туристи с поздравите си. Те също ни казват, здравейте. Получаваме усмивки и отговори за успешен преход.

Докато вървим по пътеката, която слиза надолу очите ни улавят вдясно връх Джангал -2730м.н.в., а вляво от нас се издига връх Сиврия- 2593м.н.в. Пътят ни пресича планински поток от, когото пълним вече полупразните шишета. Има си хас. Прекалено топло, почти без ветрец. Стигаме до маркирана отбивка вдясно. Четем на табелата за посоките натам: хижа Демяница, връх Полежан – 2851м.н.в.

Диша се леко, слиза се леко по-каменистата пътека надолу и все нататък към Поповото езеро.

Успяваме без да се изморим да минем през планинска рекичка. Пред нас в далечината блясват водите на водопад изтичащ се откъм Папаз гьол. /Попово езеро/

Наляво към нас гледа с добри очи връх Сиврия, който е свързан с турската дума сиври – тя означава, остър, висок.

 Но ние със сина ми Боян, все пак сме си избрали връх Джангал. Не за друго а защото от там могат да се видят толкова много богати природни картини, че човек се запитва, дали е възможно това да е истина. Е оказва се, че наистина е така в централен Пирин.

Вече на езерото Папаз Гьол очите ми съзират табела. Докато я прочитам разбирам истината за него.

Попово езеро или Папаз гьол е част от Поповите езера – общо 22 на брой, осем постоянни и 14 временни.

То заема средищно положение в циркуса , на 2237м. н. в. Вкопано в основната скала и преградено от скален праг. В северния му край има малък, обрасъл с клек скалист остров, наричан от местните Калимявката.

Езерото има форма на неправилен петоъгълник. Отстои на 619 на запад от връх Сиврия и на 664 м на изток от връх Джангал. Дължината на езерото е 517 м, а ширината 452 м. По тези показатели то заема първо място в Пирин. Дължината на бреговата ивица е 1595 м., а площта на водната му повърхност е 131, 91 дка – 76% от тази на другите Попови езера. Максималната измерена дълбочина на езерото е 29,5 м, което го прави и най-дълбокото в Пирин.

И така. Местна легенда тук успешно ми разказва с гласа  на една приказлива чешма следното за Папаз гьол:

По време на робството в езерото се хвърлил поп заради озлочестената си от турците, дъщеря.  Свещеникът отнесъл със себе си болката дълбоко на дъното на езерото, а калимявката му изплувала и се превърнала в остров.

След кратки снимки на езерото завиваме надясно, където горе в далечината връх Джангал очаква нашите предпазливи, стъпки. Те не закъсняват да се изкачат по склоновете му обрасли в разцъфнала ароматна, планинска мащерка. Погледите ни се спират и на алпийската роза, позната ни от ботаниката още като билката Дебела Мара.

    Скалите като застинали паметници в безвремието, надвиснали над нас говорят, че преходът не ще да е от най-лесните. Въпреки това двамата със сина ми без помощни щеки успяваме да се изкачим без пълзене горе , където си дават срещи ветрове и орли. Хм! Не липсват и планинари всъщност туристи, които в този неделен ден също като нас са тук в прегръдките на Пирин планина.

Срещаме първите двама, момче и момиче да слизат към нас. Поздравяваме се не само с усмивки, но и с едно благозвучно - „Здравейте!“ Веднага след тях се заговарям с един друг планинар, който се интересува от Поповото езеро.

-Ами, какво да ви кажа… - почвам майтапа, аз. – Езеро видях, но поп не срещнах. Само дето долу калимявката му вече май се е превърнала в остров…

Планинарят ме погледна озадачено и тъкмо решава да ме отмине, когато отново го атакувам с нови думи:

–         Ако не е тайна все пак, колко остава до връх Джангал?

Отговора не закъснява, а се изсипва от устата на туриста:

–         Ами някъде към петнайсет минути… Съвсем близо е…

Едва казва това, когато го атакувам отново:

–Ей, човече, ти ме изплаши… Мислех, че ще чуя от теб петнайсет, но не и минути, а поне, километри…

Усетил майтапа, туристът се засмива, махва с ръка за довиждане и ни оставя да пълзим напред по скалите.

 Внезапно пред погледите ни се материализира друг турист, който едвам, едвам се изкачва напред. Виждаме, че е разколебан, но все пак силите му стигат да стигне заветния горе в началото на хълма. Всъщност пристигаме почти едновременно. И тук става интересно. Запознаваме се с Георги от Банско, който почти се бил отказал от изкачването. Смутили го белите ми коси. Щом дядо като мен може, защо не и той да се изкачи горе на среща с орлите и вятъра…

   Не бях се замислил за това. Струва ми се, че още не се приемам за възрастен. Акълът ми усещам го още детски как се майтапи с всички срещнати туристи.

      Разделяме се сърдечно с Георги, а ние с Боян пристъпваме на самия връх, където групата на три дами и един мъж вече правят снимки за спомен. Изчакваме да се разотиде напрежението.    Всъщност най-после сме готови с обяда от раниците, които до този момент все още не са ни предали. Вадим сухоежбината и задължително малко домашна ракия.  Приятелите ми, които не са вече до мен, а са станали звездички, заслужават уважение. Изсипвам част от огнената вода върху скалата върху, която има поставена част от статуетка на Дева Мария. Под нея пък намираме дървена табела с името на връх Джангал и надморската му височина – 2730 м. н. в..

Изпращаме надолу към трите езерни очи, които ни следят, първите туристи снимали се за спомен на върха. Докато хапваме, обаче млад мъж и жена идват да ни смутят спокойствието… Всъщност не успяват. Просто ми става приятно да си приказвам на ти с непознати тука горе на връх Джангал в царството на соколи и орли.

Снимам ги по тяхна молба за спомен. Разбирам, че младокът се казва Никола и от София град.. Черпя ги с усмивка от кутия с бисквити за кафе като казвам:

–         Кафето го изпих в залисията, но виж ти, бисквит има, защо пък да не ви черпя? Все пак не всеки ден срещам хора планинари. Планинарското сърце трябва да говори, трябва да поздравява, да се усмихва, забавлява и разказва за преживяното през деня…

Преди да се разделим завинаги с тях, им показвам пътя надолу. Откъде да слязат за да стигнат до хижа Безбог и лифта. Вече съвсем познат маршрут за мен.

Ние пък оставаме с Джангал насаме с Боян. Той успява с помощта на дрон  да заснеме околните върхове, езерните очи долу и самите нас двамата. Докато го върши нов турист цъфва пред погледите ни. Поздравява ни учтиво и прави снимки за спомен. Правя ги  и аз. Многообразието на върхове смущава погледа ми. Вдясно от мен Връх Полежан до него, Безбог, долу пред мен Попово езеро, обградено от върховете Сиврия, Джано, Демир капия, Кралев двор, Момин двор и разбира се Джангал на, който се намираме с Боян в момента. Още по вдясно, пък в далечината се белее каменната капа на Вихрен….

От нейде внезапно изплува мъгла, но не успява да ни отнеме от красотата на Пирин.

Вече сме заредени с нея. Не само погледите, но и сърцата ни са пълни с многообразието от причудливи скални паметници и езера, създадени от майката природа тук.

Трима души на връх Джангал без да се смята дронът, който ни снима и запечатва видяното за историята…

             Непознатия за нас турист се сбогува с нас, ние също се приготвяме за тръгване въпреки, че не ни се иска да мръднем и милиметър повече.

Най-после откъсваме погледи от панорамните гледки и буквално хукваме надолу. Хукваме, защото лифтът двама Петковци като нас, няма да чака.

Времето бърза, ние също. Ожадняваме. Пием в движение и почти пак в движение успяваме да заредим почти изпразнените си шишета с нова вода.

Срещаме долу на Папаз гьол една жена с която разговаряме в движение. Тя се интересува за един човек, който преди малко бяхме видели при сините очите на Поповото езеро.

    Даваме и помощ  и почти на бегом се изнасяме. Пътьом срещаме чужденци. Три девойки и след тях млад момък, пазител. Все пак интересно ми става, защото на идване бяхме видели друга такава група, но българи. Три девойки, а след тях нашенец пазител. Не разбирам все пак , защо момчетата мълчаха, а девойките приказваха ли приказваха…

Може би женски приказки, които не бяха за обсъждане от мъжката част в групата.

Синът ми Боян следи с поглед постоянно джиесема си и времето, което бързо ни изтича. Бяга то, бягаме и ние…

  Задминаваме  две българки, които слизат като нас към хижа Безбог, но с помощта на щеки. Въпреки, че сме лишени от такива средства успяваме да стигнем в последната минута при лифта. Там намираме група дами, които се колебаят още със снимки за спомен. Докато те се маят ние с Боян се качваме. Груби в милувките си седалките на лифта ни грабват и смъкват надолу към хижа Гоце Делчев.

Просто не е за вярване, че успяваме точно в последната минута. Часът 16 и 29. Минута в повече, ни обричаше на още един допълнителен преход надолу.

Чувстваме се, сякаш  ударили джакпота на тотото. Късметът не ни изневери до този миг през деня. Но докато правим кратка почивка в градчето Добринище магистралата вече се оказва хваната в „тапа“.

Губим цял час при температура от 38 градуса отвън. Няколко коли спрели отстрани не изтърпели жегата се навират в очите ни замлъкнали съвсем без глас.

Е, късметът отново не ни изневерява. Пежакът преодолява с търпение „тапата“ и най- после се оказва да плуваме без препятствие в царството на асфалта по магистралата…

Време е за почивка, за размисли и вече нови съхранени за историята, спомени…

Някъде далеч от нас на Пирин планина вече спи връх Джангал и сънува нови туристи, които няма как да не пристигнат, но вече на следващия ден. Ден за нови приключения и съвсем не изживяна още от туриста нова не разказана история. История за красотата на върховете, еделвайсът, и всички необикновени неща, които човек може да срещне в лоното на Пирин планина.

В. Софин  8.08.2023год.