ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
Взимаме си довиждане с групата
успяла да се наслади на панорамите видими от тука и поемаме към връх Двуглав
отсреща.
Докато се спускаме по скалистата
пътека погледа ми улавя първо вдясно, Иглата…
Иглата е връх в
Мальовишкия дял на Северозападна Рила с иглообразен вид. Висок е 2575 m.
Принадлежи към общия масив на връх Двуглав с който е свързан с тясна
премка, от която в южна посока се спуска стръмен, на места отвесен улей.
Западната стена на Иглата (с височина около 150 m) и особено нейният
внушителен южен ръб, висок около 300 m, са алпийски обекти. Южният ръб започва
от края на гората над Кирилова поляна в долината на Рилска река, а от
запад се огражда от Синия улей.
Първото изкачване на Иглата е осъществено през 1935 г. от Александър
Белковски и Сами Алашех. Правят го по Северния ръб. Първото зимно изкачване по
Южния ръб е на Цанко Бангиев и Георги Карпачев през 1955 г. По Западната стена
са трасирани туровете „Народна армия“ от Енчо Петков и Георги Карпачев през
1959 г., „Единайсетте“ от Христо Проданов и Драголюб Костов през 1966
г., „Южния ръб“ от Енчо Петков и Христо Борисов през 1950 г., „Западния ръб“ от
Ангел Петров и Николай Младенов през 1955 г. и др.
В далечината виждаме как алпинисти
щурмуват иглообразния връх. Точно пред нас освен връх Двуглав с неговите 2605м.н.в.
в погледите ни се навира и Злият зъб –2678м.н.в.
Тръгваме с ентусиазъм решили да
дадем всичко от себе си, но да покорим Двуглав с, който се запознаваме първо от
Уикепедия.
Двуглав е връх в
Мальовишкия дял на Северозападна Рила, висок 2605 m. Върху темето на
върха, съставено от силно изветрели гранити, се очертават два отделни купола,
особено добре забележими в профил – оттам идва и името му.
Разположен е на юг от Злият зъб, свързва ги скалист хребет, на който е
скалният отвор „Халката“, а от двете страни на хребета са Дяволския и Синия
улей. На юг от Двуглав същият хребет се спуска стръмно надолу към тясно седло,
над което се извисява връх Иглата, един от най-труднодостъпните катерачни
обекти в Рила. Още по-надолу, в подножието на южната стена на Двуглав, е
скалният зъбер Портала, също катерачен обект.
По стените на Двуглав са трасирани
много алпийски турове с различна категория на трудност. Отвесната стена, която
той спуска на юг до долината на Рилска река, е една от най-високите в
България – 450 m. Първото изкачване на върха е по Южната стена, извършено е
през 1950 г. от Андрей Тодоров и Константин Дюлгеров, а първото зимно – през
1953 г. от Енчо Петков и Христо Борисов. Източната стена (Черната) на върха е
респектираща, висока е 250 m. Изкачена е за пръв път през 1959 г. от Георги
Атанасов и Георги Щерев. Югоизточната стена също е 250 m. През зимата
подходът към стените на Двуглав е особено труден и опасен. По Синия и Дяволския
улей често се откъсват огромни лавини, които помитат всичко пред себе си.
Гледан отстрани самият връх се
състои от два, откъдето идва и името му Двуглав. Срещаме двама младежи, които
опитват да изкачат Злият зъб. Нашата посока е друга. В близост до нас погледите
дразни, Двуглав. Бавно преминаваме първоначално трудна част. Всъщност не е
толкова трудна, само дето пропастите плашат погледите. Нашите все още не уплашени
докрай заедно с краката, които не треперят преминават успешно напред.
Тук в началото докато взимам въздух за минутка виждаме със сина ентусиаст.
Интересен планинар. Октомври, студено е, а той е загрял. Всъщност гол до кръста
с раница на гърба.
–
Дай да пуснем човека напред -чух се
да казвам на Боян и правим път на ентусиаста.
Преди това се поздравяваме и той ни
пита:
–Това ли е пътя за върха?
–
Сигурно! – отвръщам аз като си
мисля, че наистина е така. Ентусиаста бих го нарекъл с името Стоимен, не стоя
дълго при нас, а се опита да се изкачи. Докато ние със сина ми още стояхме в
подстъпите на Двуглав, Стоимен се изкачи горе на първата скала, огледа се и ни
викна:
–
Не е това пътя…
Всъщност нагоре точно там липсваше
път. Той се беше скрил вляво зад нас. Ентусиастът Стоимен докато ни разминаваше
за втори път поемайки по правилния маршрут отбеляза язвително, че бръмбарът си
има къща, дупка и си я търси и ще си я намери…
Усмихнахме се с Боян и тръгнахме
към първата час на Двуглавия връх.
Качваме се само за да видим, как
Стоимен вече преодолял и втората глава на върха слиза към Иглата.
Тук, където се намираме е
най-високата част 2605м.н.в.
Решаваме да се преборим. Има опасно
слизане към по малката глава на върха. Все пак успяваме отстрани вдясно да изминем
трудната част и да стигнем до предназначението си. Правим го без въжета. Не за
да се докажем, а защото просто не мислехме, че ще се окаже сложно.
В близката далечина до нас,
алпинисти вече бяха успели да се справят с връх Иглата 2575м.н.в.
Тук вече си даваме заслужена
почивка. Излиза студен вятър и дъждовни облаци. Все пак гледката към Рилският
манастир видима от тук е уникална. Зад нас в далечината връх Йосифица, долу в
долината пък на места се вижда пътя към Рибни езера.
Докато обядваме времето решава да
изсипе върху нас гнева си със неочаквано пристигнала суграшица.
Скрити зад скали надвиснали над
пропасти, запазили настроението си въпреки вятъра опитваме да се храним. Докато
го правим, времето на няколко пъти ни се усмихва със слънце, вятър и суграшица.
Сезоните следват един след друг.
Изведнъж отдолу, към нас виждаме да
идват трима, алпинисти. Същите, които преди това, бях снимал отдалече на връх
Иглата.
Изненадани да ни видят на това
място преди да ни отминат ни попитаха:
–
Онзи човек, който срещнахме надолу
с вас ли е?
Става ни ясно, че ни питат за ентусиаста Стоимен. Естествено ние отричаме.
Все пак в очите на истинските алпинисти, ние изглеждаме като бебета, които
тепърва трябва да се учат да ходят в планината. И не само да ходят, а и да си
носят сериозна екипировка за да нямат главоболие.
Разделяме се с алпинистите, чиито предпазни каски светят в очите ни, и
въжетата, които носят…
Много скоро отдолу се зададе нашия познат, Стоимен.
Ние вече се бяхме заели със снимки за спомен. Изгледа ни, нищо не каза,
дори не изсумтя а се втурна нагоре към по високото тепе на връх Двуглав. Там
вече алпинистите навиваха въжетата и се готвеха да си тръгват.
Странно нещо. До нас пропасти, опасности, а ние по-скоро аз като в
безтегловност. Адреналинът ме е хванал като опиат и не ме пуска. Успешно
изкачваме с Боян трудната част на по високото тепе, което алпинистите преди нас
превзеха лесно с помощта на въжето.
Правим снимки за спомен и бързаме за вкъщи. Но сме още далече. Стигаме до
седловината, която води надолу към заслон Бак. Вдясно до нас е Злият зъб.
Вляво, връх Орловец и двама планинари, които пускаха в този момент дрона си,
който носеха за снимки.
Маршрутът тук надолу се вижда труден поради огромния брой пръснати скални
отломъци, малки и големи. Внимателни до безкрайност успяваме най- после да
минем под заслона по пътеката надолу към хижа Мальовица. Растителност тука
почти липсва. Вдясно очите ни улавят връх Ловница, който си обещаваме да
покорим някой следващ път.
Не срещаме никого по пътя си чак до голямата скала, която е събрала паметни
плочи за хора, които са останали завинаги тук в царството на планината, където
нищо не е лесно.
Внезапно сякаш от нищото почва да ръми. Крайно време беше дъждът да ни
окъпе. Успява донякъде, но това не спира радостта ни от покоряването на двата
върха този ден. Орловец и Двуглав. А и срещите, кучето Арчи, групата туристи,
ентусиастът, който нарекох Стоимен, и алпинистите в чиито погледи прочетох, че
сме Грийнхорни – неопитни новаци, които нямат място в места, където е опасно
без катераческо оборудване.
Все пак щастливи се измъкваме мокри от положението. Наквасени с натежали от
дъжда дрехи стигаме Пежака на сина ми Боян, подслонил се за почивка в Ц П Ш на
Мальовица.
Освен гледките, които остават в съзнанието и на двама ни, си даваме дума за
следващите преходи. Всъщност да дойдем по - добре подготвени. Не само с щеки,
които свирят от вятъра, а и с добра планинска екипировка.
Докато колата ни отнася към Самоков, ние вече сме готови да напишем тази
преживяна от нас истинска история.
В.Софин 5.10.2023год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар