Миризлив разказ

 

                                                                                           

Миризлив разказ

  Зловонието, което се разнасяше от Устата можеше да убие Разказа още в зародиш. Вместо това разказът се разви, набра скорост и миризмата му стигна далеч. Стелеше се все по-неприятна и нетърпима.

Този, който се опитваше да слуша Разказа пъхна пръсти в ушите се за да не чува зловонието на изказа.

  В тъмнината на нощта прозвуча въздишка. Някой се опитваше да си поеме чист въздух. Такъв обаче липсваше.

Човекът беше любопитен. Искаше му се да разбере мотивите на Устата, която го обиждаше.

    Затова махна рязко пръстите, които беше напъхал в ушите си готов да поеме докрай помията от изказа в разказа. Вместо зловонието на Устата, която бълваше огън и жупел от обиди внезапно отнякъде се чу песента на славея, който един час преди съмване пееше толкова сладко, че нашият притеснен доскоро Герой току що събуден млясна с език в наслада и дори се прозя блажено.

   Съмваше се. Кошмарите на Устата си бяха заминали. Зловонието на изказа го нямаше.

Денят обещаваше радост за славея, но не и за Човека, който трябваше да ходи на работа.

Такъв е животът, един пее и се весели сит, друг гладен се труди за къшей хляб.

В.Софин 23.02.2024год.