Душица -първо продължение

      Когато Душка се прибра всички в къщи отдъхнахме с облекчение. Не искахме и да мислим какво би станало,ако не се бе прибрала. Нямаше по-щастливо дете от дъщеря ми и синът ми, които се впуснаха в постоянни игри с Душица. Разбрала кой е шефът в къщи, тя придоби навика на майка си Люси да спи при мен. И не само. Научи се, да го прави като хората. С глава на възглавницата, просто не е за вярване, но е истина. През зимата обичаше, да се крие под завивките на топло. Пред камината се разтапяше като усмивка дарена с обич на всички. Славни времена бяха тогава. Още преди да роди, ни впечатляваше с това, че почти винаги когато се връщах от работа ме посрещаше мяукайки на входната врата. Понякога се отчиташе, ловейки мишки и дори ми ги носеше живи, с цел аз да се уча как се прави това. Бях истински уплашен, когато един ден Душка скочи на рамото ми.  Занимавах се в двора с Бъки моето, добро куче с усмивка. За момент изтръпнах. После дойде успокоението. От тогава до сетния си час Душица обикна моето рамо като свое. Там тя се чувстваше добре и недосегаема. Стоеше когато се хранехме надничайки любопитно в чиниите ни. Стоеше и когато се разхождах по-двора. Имаше един определен момент, когато дори си мислех, че на рамото си имам папагал. Много пъти мяукайки в лицето ми, тя доказваше това. Трябваше само да разбера какво ми казва.

   Когато настъпи времето, тя стана майка. Пет котенца от които оставихме за отглеждане две. Така Люси две или по-къно даденото и име от сина ми Чуца и нейният брат Макси останаха щастливо в нашия дом. Другите три бяха подарени на приятели. Гледах я как ги учи на разум и на лов. Явно бе наследила качествата на майка си Люси, защото също като нея им носеше живи мишки за да ги обучава. Макси скоро се отегчаваше от ученето, но Чуца стана ловец също така добър, като Душка.

  Тъкмо бяхме свикнали с тях, когато жестоката съдба ни отне Макси. Така и не разбрахме как е изчезнал и какво е станало с него. Известно време двете Душица и Чуца се погаждаха, после взеха да се карат пред паницата с ядене. Иначе, когато се връщах от работа и двете обичаха да скачат на коленете ми и заедно гледахме новините по-телевизията. Чудни времена! И двете станаха майки. Отзад зад къщата, където и до днес имам пристройка настаних освен децата им и тях Душица и Чуца. Бъки любопитно душеше наоколо, но като тигрици и двете майки се хвърляха самоотвержено бранейки с цената на живота си малките. Обиден и одраскан по-носа Бъки се оттегляше с достойнство настрани. Горкия! Винаги искаше, а и днес иска да бъде с всички приятел. Вярно, чуждите гони, но своите познава. Единствено се ядосваше, а и днес се обижда когато му се сложи храна, а наблизо има някой любопитен, котак. Ако пък няма отива до оградата лаейки търсещ неприятел, който би искал да му отнеме храната. Като не намери такъв, Бъки се усмирява и с усмивка започва да се храни.

  Интересно бе да наблюдавам двете майки, Душица и Чуца. Заедно се грижеха за малките, заедно се хвърляха в двубой с кучето и заедно учеха котетата как да оцелеят в свят в който няма топлина, ако не се бориш за нея.

   От дъщерята Чуца остана едно женско сиво-бяло котенце. Интересно име получи, когато гледайки филм приказка с Роберт де Ниро, разбрахме, че всеки носи някакъв демон в душата си.  За това и котенцето получи може би не подходящото име Демонка. След време, когато установих, че козината и е мека като памук, тя получи и другото си име –Памучка!

  От нея е Синковеца. Естествено е Тошко да е от Душица, последното дете, което тя ни завеща с любов на сбогуване. Също като нея, добродушен и мил.

 Отмина още една година с игри котешки и весел детски смях. А  следващата...

В.Софин

Душица -разказ с продължение

Едва ли някога споменът за Душица ще си отиде от мен. Едва ли ще забравя какво тя беше за мен и какво бях за нея. Една единствена дума –Любов! Със сигурност ще има такива, които ще отхвърлят чистото приятелство между животно и човек. Все пак то съществува от както свят светува! Вярвам в това!



     Не бих могъл да гадая, какво ъгълче Душка зае в сърцето ми. Може да е малко, но за мен остава истински важно.



   Първа беше Люси! Уникална котка с окраската на дива, с бяло на гушата. Душица бе нейно копие. Нямаше го само бялото под гушата. Когато за първи път зърнах Люси, тя беше все още малко тримесечно коте изхвърлено сам, самичко да търси място под слънцето. Заровила муцунка в кофата за боклук тя търсеше начин  да оцелее. Леко подивяла, невярваща никому, отбягваше хората. Все пак мисля, че направи верния избор, когато моето семейство я осинови. Отначало бях настроен скептично. Забързан в сивото ежедневие на живота, почти не забелязвах Люси. За разлика от нея, тя усети нещо в мен и ме избра за родител. Честно да си призная не бях очарован. Люси неизвестно защо взе да спи, отгоре върху завивката ми. При никой друг не се решаваше на това, но го направи за мен. Почувствах се специален. Отначало дори не правех опити да я докосна, нито пък да я погаля. Търсех, мъчех се да проумея котешките действия и накрая се предадох. Свряна на топло в краката ми Люси бе необичайно щастлива.



  Понеже котките обичат скришните места веднъж Люси се беше промъкнала в леко отворения гардероб, откъдето ни наблюдаваше. Майка ми тогава още жива, бе изплашена до смърт. Тя разтвори вратата на гардероба и отвътре се показа котката, която хукна да бяга. И с право, защото моята родителка я подгони заканително. Намесих се неизвестно защо в полза на Люси. Гушнах я и я спасих от домогванията на разгневената си майка.



   Отмина известно време. Люси порасна и стана майка на четири красиви котета. Едва прогледнали малките палавници неуморно се покатерваха по пердетата на прозореца чак до корниза. Едно от тях обаче се отличаваше от другите. Стоеше кротко почти и зяпаше сестрите и братята, които пакостяха и бяха, неуморни в игрите си. Така и се роди името и дадено от моя син. Всички решихме, че името и ще бъде Душка. Душка –Добродушка! Сестра и пък беше Непослушка. Пъхаше се навсякъде и загина нелепо под една паркирала пред дома ни кола. За разлика от нея Душка беше плаха и знаеше как да се пази. Но не и майка и. Връщайки се веднъж от работа, жена ми ме посрещна с думите:



-Няма я вече твоята приятелка!



-Коя? -попитах аз нищо неразбиращ.



-Люси, я сгазиха днес...!

    Не можех да повярвам. Та нали до вчера учеше малките котета да ловят мишки. Хващаше една, донасяше я жива. Пускаше я на пода и наблюдаваше как се справят малчуганите. Душка беше най-всеотдайна. Така си и остана. До край ловец. Дори една Бъдни вечер за празника се бе отчела, донасяйки отнякъде голяма мишка.  С мъка естествено се погрижихме да намерим спокойно място за вечна почивка на Люси. За мое съжаление но и на децата ми, много скоро и Непослушка последва в отвъдното майка си. Другите две котета, които бяха мъжки, успешно бяха намерили нов дом в приятели, които ги осиновиха. Остана само сирачето Душка. Три дни, ни кост, ни вест от нея. Притеснихме се.. Дъщеря ми вечер ме посрещаше с плач. Аз и обяснявах вярвайки, че Душица ще се прибере. И наистина...  

     

Изгарящ спомен!

Изгарящ спомен мисълта облива,

за ручея, който стана река.

Тогава зърнах те, съвсем щастлива,

с теменужки срещнах те, в ръка!

Отдавна Сърцето не бие в гърдите.

Светлините не греят в чуждия град.

Избягали скъпи за мене мечтите -

нейде, все още, тихо шептят!

Отмъкнало времето дните,

припомня младежкия чар,

когато чаровни очите,

във мен, се взираха с жар!

Спомен любовен пали душата -

за милата женска - сълзата,

която капна тогава в тревата,

като бисер, искрящ със росата!

В.Софин

Ритъм в нощта

Прегърнати от ритъм две тела

с вятъра на порива в нощта,

почувстваха острата стрела,

в сърцата, възвестила любовта!

Изгря ухилен, лъч  учуден.

Прокрадна се луната там,

където в стаята безсънен,

часовник биеше със плам!

Часовете нямаха значение.

Миговете важни, бяха там.

Прегръдки влажни, единение,

чаршафи мачкани без срам!

Когато утрото внезапно се появи

и любопитно Слънце заблестя,

ритъма на порива в нощта,

докрай от обич, в две тела изтля!

В.СОФИН  

Можеш ли още?

-А бе братчед, не е за по-телефона, ама да те питам... Моеш ли още?

-Моем! Оти не?

-Кво моеш?

-Па, като се замислим... Моем да пием!

-А другото?

-Кое?

-Жените бре!

-Що за них?

-Моеш ли ги?

-А бе братчед! Я ги моем, ама они не могат да ме търпат!

-Оти? Стар ли си вече?

-А-а! Не! Гюро никога не е бил стар. Нема и да стане! Но на жените им разправям вицове.

-И кво?

-Това ги гъделичка по-петите и они не мое, да ме търпат! Смеят се до припадък.

-Верно ли бе братчед?

-Верно! Как нема да е верно. След три мастики с мента на корем, сичко изглежда верно. Даже и това, че моем да те лажем по-телефоно, а ти напираш като гладен шаран, не видел дълго време червей!

В.СОФИН

Обиден съм!

     „Мене ма, обидиха...!“

Жестоко до  корен  изтръгнаха сърцето ми! Отдавна съм забравил, колко пъти...! Успяха един път, два, три, четири и така нататък.

  Помня като сукалче невръстно още как се обидих, ревейки на мама. Вместо мляко тя ми сервира биберон с мед, който като изсмуках прилежно се оказа, кисел и не възприемчив.

   В училище бях обиден за това, че Гошо за малко изприказваните  думи на изпит, получи пълно шест. Моя милост за повечето  разказани, увлекателно приказки, бе наказан скромно с тройка.

    Пак там, успяха да накърнят и достойнството ми с бъркане в ушите, насилствено подрязване на нокти и хапчета за гуша, които бях принуден силом да глътна. Тях да, но не и обидата, която нанесоха на крехката ми тогава детска душа, когато търсеха въшки в косите ми. Не бих пропуснал и  неправо мерното наказване, за закъснение в час, когато тогава, трябваше да го изтърпя прав за назидание на другите ученици. Но, всичко това е минало...!

    Обидиха ме и с минималното заплащане по-време на задължителните бригади в помощ на селското стопанство. Уж детския труд бил забранен, а ние учениците тогава работехме призвани да строим светлото си бъдеще със стотинки жълти, някакви. Все пак, тогава те имаха стойност.

    Дори помня обидата, когато ми казаха, че теленце скромно съм влязъл в училище, а ще изляза мързелив вол, непригоден да тегли тежката кола на живота си. И това, защото трябваше да изкупвам нечий чужд младежки порив на съученик към напъпилите около мен девойки.

   Бях наранен и когато без право на избор ме тикнаха в казармата, където се опитаха да ме учат, как се отнема човешки живот. За дисциплината, която научих тогава не се сърдя, но за простотиите, които никнеха всекидневно там, да. Но всичко това е минало...!

    Обиден бях и на това, че веднага след казармата ме впримчиха на работа. Без да си поема въздух поех към завода, където също се научих на дисциплина, мълчейки достойно за по-малката заплата, която получавах. Вместо нея, голям труд, раздавах!

     Обидих се на институциите тогава, когато не пожелаха да ме пуснат на дискотека с приятел. Бил съм прекалено малък, ми каза тогава, портиера. Учуден беше, когато му тикнах паспорта в очите, от който стана ясно, че не съм ученик, а работник мъченик.

    Често пъти тогава се чувствах засегнат от ергенския данък, от принудителните събрания, които се правеха с цел да ни вкарат в правия път. Пък аз исках да вървя по-трудния... Все пак си беше мой избор. Той изобщо не ми помогна за глобите, които трябваше да изтърпя. Но въпреки всичко си бях аз, с моя инат и усмивка на богат!

    Днес отново се чувствам прецакан от институциите на страната си. Обиден съм не само аз, а и много хора, които с дълъг трудов стаж, не ще вземат пенсии. Ако ги дочакат, ще бъдат жълти стотинки без стойност.

Обиден съм и за това, че корупцията и произвола по-разбитите ни пътища не спира. Той коства живота на много невинни. И всичко това заради лошо изградени не работещи закони в полза на едно общество, което всекидневно се топи. Но на кой му пука? Нали пари няма? То и икономика също, работеща няма. Останаха само услугите.

Но стига вече съм се оплаквал от обиди. Все пак не се почувствах засегнат, когато бъдещата ми невеста ме настъпи на подписа за граждански брак. Дори съм особено щастлив, че станах баща и то два пъти...

Надявам се, че те, моите изхвръкнали гълъбчета от гнездото, да намерят своя път и няма да бъдат обидени толкава, колкото мен.

Въпреки нанесените ми морално обиди не съм сърдит на никого.

Просто „мене ма обидиха!“ С изказаните лъжи, които щяха да спасят с измислената си любов, страната, която няма днес!

В.СОФИН

Колекционер на негативи

      Цял живот събирам негативи. Обзет от колекционерска страст натрупах, толкова много, че днес като ме срещнат на улицата познати хора, веднага се връщат назад. Ако пък случайно ме видят как минавам от едната страна на улицата пресичайки я до другия тротоар, по-смелите намират решение и се кръстят. Едва тогава намират сили за следващата своя крачка. Прозорци се затварят, когато минавам под тях. В дворовете играещи децата също се крият. Пък аз не мисля, че съм толкова страшен. Оказа се, че страстта ми да събирам негативи, идва от чувството ми да казвам, само истината. Това така наранява, че отсреща ме гледат като извънземно никнало случайно пред тях.

    Ето че, срещнах една булка, която ме попита, дали е хубава. Как да я излъжа, като сърце не ми дава. Нали я виждам, че с едното око гледа право в мен, а с другото надзърта влюбено във физиономията на комшията. Казах и честно, че е разногледа. Тя занемя за момент ужасена, после изфуча като дива котка, после плю смело в лицето ми и отмина.

   Не беше по-лесно и когато за първи път тръгнах да търся работа. Шефа на фирмата ме попита, дали ще се справя с поставените от него задачи. Обясних му с ведра усмивка, че задачи не решавам, защото само парите уважавам!

  Още преди да ме е назначил, ми показа вратата.

-Леко гражданино! –казах му събрал кураж на излизане. –След десет години пак ще се срещнем! Не случайно живеем в един и същи град нали!?

   Когато опипах пред жена си облечената червена рокля на една случайно срещната колежка в магазин за дрехи, тя милата взе, че се вбеси.

-Моята не я забелязваш, а на чуждата булка с щипане, я отбелязваш!!!

-Така е скъпа! –„скъпосах“ я мило аз и добавих: -Ти все си с панталон. Как да забележа роклята, която не носиш, а пък още повече, не мога да видя скритото ти от мен коляно.

Не издържала моя груб според нея негатив, жена ми ме прасна с лакът в зъбите. Докато се опомня, докато отвърна, тя се блъсна в близката рамка на вратата на магазина и като изпищя сякаш съм я ударил, взе свидетели, които и помогнаха да се разведе с мен.

В съда, когато споделих истината с ръка на сърцето, бях освиркан и жена ми спечели делото. Аз пък успях развълнуван да прибера, още един елемент в колекцията си от негативи.

Реших да вляза в някоя от партиите, които ме ухажваха за избори. Не издържах, когато видях какви го вършат членовете и. Направих им забележка, че парите от членския внос, които събираха се харчат не правомерно и не по-пред назначение. Единодушни още на второто събрание ме изключиха и то защото само за това, че съм казал истината без компромис.

  Дори в данъчното, където ме привикаха да платя годишния си данък, не устоях и им казах, че са обирджии. Това не ги спря в действията им, да ме глобят за не правомерно според тях, изказване на обществено място.

Чудя се! Докъде сме стигнали. Защо все трябва да лъжем за да сме добре. Да не обидим тоя, да не накърним нечия чест, да се правим на палячовци...! Нима е нужно това? Може би системата го иска. Желае го и го налага.

   Реших да скрия негативите си. Да ги премахна. Сутрин с фалшива усмивка поздравявам, фалшиви хора, които също ми се хилят насреща фалшиво. Като срещна булка на пътя и ме пита дали е хубава, казвам и го щом това иска да чуе. На работа не отказвам нищо, дори лицемерната си усмивка. С колежките се бъзикам на кафе, а на новата си жена, кимам любезно дори и тогава, когато е похарчила цялата моя заплата за глупости.

    А бихме искали света да тръгне към едно по щастливо, истинско бъдеще. Няма как да се получи, щом лъжем като политици, мамим себе си, че живеем правилно, а всъщност тъгуваме и търсим свобода, която е забранена.  И тая свобода, според мен наистина, се казва неудобната споделена с всички, истина!

В.СОФИН