Колекционер на негативи

      Цял живот събирам негативи. Обзет от колекционерска страст натрупах, толкова много, че днес като ме срещнат на улицата познати хора, веднага се връщат назад. Ако пък случайно ме видят как минавам от едната страна на улицата пресичайки я до другия тротоар, по-смелите намират решение и се кръстят. Едва тогава намират сили за следващата своя крачка. Прозорци се затварят, когато минавам под тях. В дворовете играещи децата също се крият. Пък аз не мисля, че съм толкова страшен. Оказа се, че страстта ми да събирам негативи, идва от чувството ми да казвам, само истината. Това така наранява, че отсреща ме гледат като извънземно никнало случайно пред тях.

    Ето че, срещнах една булка, която ме попита, дали е хубава. Как да я излъжа, като сърце не ми дава. Нали я виждам, че с едното око гледа право в мен, а с другото надзърта влюбено във физиономията на комшията. Казах и честно, че е разногледа. Тя занемя за момент ужасена, после изфуча като дива котка, после плю смело в лицето ми и отмина.

   Не беше по-лесно и когато за първи път тръгнах да търся работа. Шефа на фирмата ме попита, дали ще се справя с поставените от него задачи. Обясних му с ведра усмивка, че задачи не решавам, защото само парите уважавам!

  Още преди да ме е назначил, ми показа вратата.

-Леко гражданино! –казах му събрал кураж на излизане. –След десет години пак ще се срещнем! Не случайно живеем в един и същи град нали!?

   Когато опипах пред жена си облечената червена рокля на една случайно срещната колежка в магазин за дрехи, тя милата взе, че се вбеси.

-Моята не я забелязваш, а на чуждата булка с щипане, я отбелязваш!!!

-Така е скъпа! –„скъпосах“ я мило аз и добавих: -Ти все си с панталон. Как да забележа роклята, която не носиш, а пък още повече, не мога да видя скритото ти от мен коляно.

Не издържала моя груб според нея негатив, жена ми ме прасна с лакът в зъбите. Докато се опомня, докато отвърна, тя се блъсна в близката рамка на вратата на магазина и като изпищя сякаш съм я ударил, взе свидетели, които и помогнаха да се разведе с мен.

В съда, когато споделих истината с ръка на сърцето, бях освиркан и жена ми спечели делото. Аз пък успях развълнуван да прибера, още един елемент в колекцията си от негативи.

Реших да вляза в някоя от партиите, които ме ухажваха за избори. Не издържах, когато видях какви го вършат членовете и. Направих им забележка, че парите от членския внос, които събираха се харчат не правомерно и не по-пред назначение. Единодушни още на второто събрание ме изключиха и то защото само за това, че съм казал истината без компромис.

  Дори в данъчното, където ме привикаха да платя годишния си данък, не устоях и им казах, че са обирджии. Това не ги спря в действията им, да ме глобят за не правомерно според тях, изказване на обществено място.

Чудя се! Докъде сме стигнали. Защо все трябва да лъжем за да сме добре. Да не обидим тоя, да не накърним нечия чест, да се правим на палячовци...! Нима е нужно това? Може би системата го иска. Желае го и го налага.

   Реших да скрия негативите си. Да ги премахна. Сутрин с фалшива усмивка поздравявам, фалшиви хора, които също ми се хилят насреща фалшиво. Като срещна булка на пътя и ме пита дали е хубава, казвам и го щом това иска да чуе. На работа не отказвам нищо, дори лицемерната си усмивка. С колежките се бъзикам на кафе, а на новата си жена, кимам любезно дори и тогава, когато е похарчила цялата моя заплата за глупости.

    А бихме искали света да тръгне към едно по щастливо, истинско бъдеще. Няма как да се получи, щом лъжем като политици, мамим себе си, че живеем правилно, а всъщност тъгуваме и търсим свобода, която е забранена.  И тая свобода, според мен наистина, се казва неудобната споделена с всички, истина!

В.СОФИН