Обиден съм!

     „Мене ма, обидиха...!“

Жестоко до  корен  изтръгнаха сърцето ми! Отдавна съм забравил, колко пъти...! Успяха един път, два, три, четири и така нататък.

  Помня като сукалче невръстно още как се обидих, ревейки на мама. Вместо мляко тя ми сервира биберон с мед, който като изсмуках прилежно се оказа, кисел и не възприемчив.

   В училище бях обиден за това, че Гошо за малко изприказваните  думи на изпит, получи пълно шест. Моя милост за повечето  разказани, увлекателно приказки, бе наказан скромно с тройка.

    Пак там, успяха да накърнят и достойнството ми с бъркане в ушите, насилствено подрязване на нокти и хапчета за гуша, които бях принуден силом да глътна. Тях да, но не и обидата, която нанесоха на крехката ми тогава детска душа, когато търсеха въшки в косите ми. Не бих пропуснал и  неправо мерното наказване, за закъснение в час, когато тогава, трябваше да го изтърпя прав за назидание на другите ученици. Но, всичко това е минало...!

    Обидиха ме и с минималното заплащане по-време на задължителните бригади в помощ на селското стопанство. Уж детския труд бил забранен, а ние учениците тогава работехме призвани да строим светлото си бъдеще със стотинки жълти, някакви. Все пак, тогава те имаха стойност.

    Дори помня обидата, когато ми казаха, че теленце скромно съм влязъл в училище, а ще изляза мързелив вол, непригоден да тегли тежката кола на живота си. И това, защото трябваше да изкупвам нечий чужд младежки порив на съученик към напъпилите около мен девойки.

   Бях наранен и когато без право на избор ме тикнаха в казармата, където се опитаха да ме учат, как се отнема човешки живот. За дисциплината, която научих тогава не се сърдя, но за простотиите, които никнеха всекидневно там, да. Но всичко това е минало...!

    Обиден бях и на това, че веднага след казармата ме впримчиха на работа. Без да си поема въздух поех към завода, където също се научих на дисциплина, мълчейки достойно за по-малката заплата, която получавах. Вместо нея, голям труд, раздавах!

     Обидих се на институциите тогава, когато не пожелаха да ме пуснат на дискотека с приятел. Бил съм прекалено малък, ми каза тогава, портиера. Учуден беше, когато му тикнах паспорта в очите, от който стана ясно, че не съм ученик, а работник мъченик.

    Често пъти тогава се чувствах засегнат от ергенския данък, от принудителните събрания, които се правеха с цел да ни вкарат в правия път. Пък аз исках да вървя по-трудния... Все пак си беше мой избор. Той изобщо не ми помогна за глобите, които трябваше да изтърпя. Но въпреки всичко си бях аз, с моя инат и усмивка на богат!

    Днес отново се чувствам прецакан от институциите на страната си. Обиден съм не само аз, а и много хора, които с дълъг трудов стаж, не ще вземат пенсии. Ако ги дочакат, ще бъдат жълти стотинки без стойност.

Обиден съм и за това, че корупцията и произвола по-разбитите ни пътища не спира. Той коства живота на много невинни. И всичко това заради лошо изградени не работещи закони в полза на едно общество, което всекидневно се топи. Но на кой му пука? Нали пари няма? То и икономика също, работеща няма. Останаха само услугите.

Но стига вече съм се оплаквал от обиди. Все пак не се почувствах засегнат, когато бъдещата ми невеста ме настъпи на подписа за граждански брак. Дори съм особено щастлив, че станах баща и то два пъти...

Надявам се, че те, моите изхвръкнали гълъбчета от гнездото, да намерят своя път и няма да бъдат обидени толкава, колкото мен.

Въпреки нанесените ми морално обиди не съм сърдит на никого.

Просто „мене ма обидиха!“ С изказаните лъжи, които щяха да спасят с измислената си любов, страната, която няма днес!

В.СОФИН