вторник, 25 юли 2017 г.

Душица -разказ с продължение


Едва ли някога споменът за Душица ще си отиде от мен. Едва ли ще забравя какво тя беше за мен и какво бях за нея. Една единствена дума –Любов! Със сигурност ще има такива, които ще отхвърлят чистото приятелство между животно и човек. Все пак то съществува от както свят светува! Вярвам в това!



     Не бих могъл да гадая, какво ъгълче Душка зае в сърцето ми. Може да е малко, но за мен остава истински важно.



   Първа беше Люси! Уникална котка с окраската на дива, с бяло на гушата. Душица бе нейно копие. Нямаше го само бялото под гушата. Когато за първи път зърнах Люси, тя беше все още малко тримесечно коте изхвърлено сам, самичко да търси място под слънцето. Заровила муцунка в кофата за боклук тя търсеше начин  да оцелее. Леко подивяла, невярваща никому, отбягваше хората. Все пак мисля, че направи верния избор, когато моето семейство я осинови. Отначало бях настроен скептично. Забързан в сивото ежедневие на живота, почти не забелязвах Люси. За разлика от нея, тя усети нещо в мен и ме избра за родител. Честно да си призная не бях очарован. Люси неизвестно защо взе да спи, отгоре върху завивката ми. При никой друг не се решаваше на това, но го направи за мен. Почувствах се специален. Отначало дори не правех опити да я докосна, нито пък да я погаля. Търсех, мъчех се да проумея котешките действия и накрая се предадох. Свряна на топло в краката ми Люси бе необичайно щастлива.



  Понеже котките обичат скришните места веднъж Люси се беше промъкнала в леко отворения гардероб, откъдето ни наблюдаваше. Майка ми тогава още жива, бе изплашена до смърт. Тя разтвори вратата на гардероба и отвътре се показа котката, която хукна да бяга. И с право, защото моята родителка я подгони заканително. Намесих се неизвестно защо в полза на Люси. Гушнах я и я спасих от домогванията на разгневената си майка.



   Отмина известно време. Люси порасна и стана майка на четири красиви котета. Едва прогледнали малките палавници неуморно се покатерваха по пердетата на прозореца чак до корниза. Едно от тях обаче се отличаваше от другите. Стоеше кротко почти и зяпаше сестрите и братята, които пакостяха и бяха, неуморни в игрите си. Така и се роди името и дадено от моя син. Всички решихме, че името и ще бъде Душка. Душка –Добродушка! Сестра и пък беше Непослушка. Пъхаше се навсякъде и загина нелепо под една паркирала пред дома ни кола. За разлика от нея Душка беше плаха и знаеше как да се пази. Но не и майка и. Връщайки се веднъж от работа, жена ми ме посрещна с думите:



-Няма я вече твоята приятелка!



-Коя? -попитах аз нищо неразбиращ.



-Люси, я сгазиха днес...!

    Не можех да повярвам. Та нали до вчера учеше малките котета да ловят мишки. Хващаше една, донасяше я жива. Пускаше я на пода и наблюдаваше как се справят малчуганите. Душка беше най-всеотдайна. Така си и остана. До край ловец. Дори една Бъдни вечер за празника се бе отчела, донасяйки отнякъде голяма мишка.  С мъка естествено се погрижихме да намерим спокойно място за вечна почивка на Люси. За мое съжаление но и на децата ми, много скоро и Непослушка последва в отвъдното майка си. Другите две котета, които бяха мъжки, успешно бяха намерили нов дом в приятели, които ги осиновиха. Остана само сирачето Душка. Три дни, ни кост, ни вест от нея. Притеснихме се.. Дъщеря ми вечер ме посрещаше с плач. Аз и обяснявах вярвайки, че Душица ще се прибере. И наистина...  



     

Няма коментари:

Публикуване на коментар