Когато Душка се
прибра всички в къщи отдъхнахме с облекчение. Не искахме и да мислим какво би
станало,ако не се бе прибрала. Нямаше по-щастливо дете от дъщеря ми и синът ми,
които се впуснаха в постоянни игри с Душица. Разбрала кой е шефът в къщи, тя
придоби навика на майка си Люси да спи при мен. И не само. Научи се, да го
прави като хората. С глава на възглавницата, просто не е за вярване, но е
истина. През зимата обичаше, да се крие под завивките на топло. Пред камината
се разтапяше като усмивка дарена с обич на всички. Славни времена бяха тогава.
Още преди да роди, ни впечатляваше с това, че почти винаги когато се връщах от
работа ме посрещаше мяукайки на входната врата. Понякога се отчиташе, ловейки
мишки и дори ми ги носеше живи, с цел аз да се уча как се прави това. Бях
истински уплашен, когато един ден Душка скочи на рамото ми. Занимавах се в
двора с Бъки моето, добро куче с усмивка. За момент изтръпнах. После дойде
успокоението. От тогава до сетния си час Душица обикна моето рамо като свое. Там тя се
чувстваше добре и недосегаема. Стоеше когато се хранехме надничайки любопитно
в чиниите ни. Стоеше и когато се разхождах по-двора. Имаше един определен
момент, когато дори си мислех, че на рамото си имам папагал. Много пъти
мяукайки в лицето ми, тя доказваше това. Трябваше само да разбера какво ми
казва.
Когато настъпи
времето, тя стана майка. Пет котенца от които оставихме за отглеждане две.
Така Люси две или по-къно даденото и име от сина ми Чуца и нейният брат Макси
останаха щастливо в нашия дом. Другите три бяха подарени на приятели. Гледах я
как ги учи на разум и на лов. Явно бе наследила качествата на майка си Люси,
защото също като нея им носеше живи мишки за да ги обучава. Макси скоро се
отегчаваше от ученето, но Чуца стана ловец също така добър, като Душка.
Тъкмо бяхме свикнали
с тях, когато жестоката съдба ни отне Макси. Така и не разбрахме как е изчезнал
и какво е станало с него. Известно време двете Душица и Чуца се погаждаха,
после взеха да се карат пред паницата с ядене. Иначе, когато се връщах от
работа и двете обичаха да скачат на коленете ми и заедно гледахме новините
по-телевизията. Чудни времена! И двете станаха майки. Отзад зад къщата, където
и до днес имам пристройка настаних освен децата им и тях Душица и Чуца. Бъки любопитно душеше
наоколо, но като тигрици и двете майки се хвърляха самоотвержено бранейки с
цената на живота си малките. Обиден и одраскан по-носа Бъки се оттегляше с
достойнство настрани. Горкия! Винаги искаше, а и днес иска да бъде с всички
приятел. Вярно, чуждите гони, но своите познава. Единствено се ядосваше, а и
днес се обижда когато му се сложи храна, а наблизо има някой любопитен, котак.
Ако пък няма отива до оградата лаейки търсещ неприятел, който би искал да му
отнеме храната. Като не намери такъв, Бъки се усмирява и с усмивка започва да
се храни.
Интересно бе да
наблюдавам двете майки, Душица и Чуца. Заедно се грижеха за малките, заедно се
хвърляха в двубой с кучето и заедно учеха котетата как да оцелеят в свят в
който няма топлина, ако не се бориш за нея.
От дъщерята Чуца
остана едно женско сиво-бяло котенце. Интересно име получи, когато гледайки
филм приказка с Роберт де Ниро, разбрахме, че всеки носи някакъв демон в душата
си. За това и котенцето получи може би
не подходящото име Демонка. След време, когато установих, че козината и е мека
като памук, тя получи и другото си име –Памучка!
От нея е Синковеца.
Естествено е Тошко да е от Душица, последното дете, което тя ни завеща с любов на сбогуване. Също като нея, добродушен и мил.
Отмина още една
година с игри котешки и весел детски смях. А
следващата...
В.Софин 
Няма коментари:
Публикуване на коментар