Мълчанието е злато!

Казват, че мълчанието е злато.  Може би е така, а може би не! Група приятели решили да се почерпят в  ресторант. Във всяка една компания има поне един човек, който е „душата” на компанията. Най-много приказва, пуска шеги, изобщо развеселява всички. Но знае се, че и обратната страна на медала понякога проблясва. Така и в нашата компания имало човек, който цялата вечер мълчал. Следил с усмивка приказките на приятелите си и не продумвал. Най-после „душата” на компанията забелязал това и рекъл:

-А ти Гьоре, няма ли да кажеш нещо?

-Наздраве!  -рекъл Гьоре на приятелите си. Чукнал се с всички и бързо гаврътнал чашата  с ракия. После без да каже нищо повече, поднесъл да му сипят още.

-Само това ли, ще кажеш? –попитал любопитен „душата” на компанията.

-Наздраве! –казал отново Гьоре и пак глътнал  нетърпеливо пълната с ракия чаша.

-Е, то наздраве, наздраве! Вярно толкова се бяхме унесли в разговор, че в действителност бяхме забравили, че ушите ни искат да чуят дрънкане на чаши, за да разберем, че сме се събрали на тази маса за да пием. Браво Гьоре! –поздравил мълчаливецът„душата” на компанията и отново подхванал сладки лакърдии с другите на масата.  Има хора, които за да кажат нещо, употребяват куп думи, повечето от тях излишни, но пък други могат, да проронят едва, една единствена, но казана точно и на място. Ако пък се замислим, ще видим, че който много приказва, лесно може да се изложи и да стане не само за смях но и лесна мишена.  В изречените прекалено лафове, човек може и да сгреши и каже нещо което не трябва.  Устата  без да иска го е предала. По-този начин реномето му ще падне внезапно, въпреки, че  е бил „душата” на компанията. Изречените приказки, пък може да се използват от злонамерен човек, който дебне всяка грешка само за да ви злепостави. Ако пък сте пестелив на приказки и хората се опитват да вадят думите ви с „ченгел”, може да помислят, че сте особен човек. Истината е, че трябва да се говори много, а така също и много малко. Зависи  от какви хора все пак е съставена компанията. С едни човек води леко приказки, с други не. Там където не върви, не е нужно много думи да се казват. Трябва само с най-точните и пестеливи, за да се покаже сериозното ви отношение. Целта е да не обидим човека срещу нас, и все пак да му докажем, че умеем с разговора си, дето се вика, да го „сложим на място в най-малкото си джобче”! Но това все пак го умеят малко хора. Повечето са от така наречената порода на приказливите. Има схващане, че жените са тези, чийто език мели непрекъснато. Но според мен, това не е вярно, защото има и достойни мъже, които също плещят  много. За всеки един човек това е индивидуално. Ако хвърлим любопитен поглед в парламента, ще ни направи впечатление, че едни и същи народни представители спорят, изказват, дори се карат по-между си. Ами другите? Изглежда, че там има доста „мъртви души”. Кому са нужни, ще попита любопитно мнозинството. Но, нали трябва да има кворум в залата. Защото без него, няма заседание; няма дебати; няма парламент. Има и друго нещо истината може би се крие другаде. На някои депутати просто им е забранено да говорят. Те са там с една и съща цел. Да бъдат в готовност винаги сгодни „под ръка”, та когато има нужда от тях да могат в определен момент да гласуват за което са и призвани. Излиза, че от 240 –сет депутата, повечето са от мълчаливците. Знае се, че който не мълчи и не е съгласен, бива принуден да напусне парламента и да се откаже от политиката. Обаче заплатата депутатската си струва! Мълчат, вдигат ръка, когато е необходимо, гласуват и толкоз. Много ли се иска? Не. Затова при тях излиза на преден план максимата: „Мълчанието е злато!” Без много излишни приказки,  те си получават заплатата и  са доволни, че я има. В днешното трудно време много от обикновените хора са на подаяния. Принудени  са да водят мизерен живот с жълти стотинки, които не стигат за нищо. Как да мълчат? Не! Те искат някой да ги чуе и да направи живота им смислен. Нима мнозинството хора от страната ни са раждани напразно? Нима всички честни българи трябва да напуснат страната си? Докога мълчанието ще бъде злато за някои от обществото ни, а за други непоносимо бреме? То тегне като воденичен камък на шията на обикновеният българин, който търси щастието си, тук  сега и на родна земя!? Докога!?

В.СОФИН