Убеден съм, че ако вечер не подготвим, терена за работа на
другия ден се получават неизменно много грешки. Така се получи и с мен. Вечерта
прекарана приятно в компанията на бутилка вино свърши заедно със съдържанието
на червената пенлива течност. Очите ми залепнаха, главата клюмна и неизбежно,
опиянено тялото заспа. Здраво дремещ на дивана в хола, хърках в унисон с
мъркането на една от домашните котки, която бе решила да прави компания на моя
милост с цел да не се чувствам самотен.
Недоволен от моето унасяне в царството на съня, синът ми се опита да ме вдигне,
защото според него всеки трябва да почива в своето легло. В заспалите мои уши
пристигна настоятелно искането незабавно да освободя дивана и отнеса натежалото
си тяло в спалнята. След известно мъчително време в опити за синът ми,
най-после успява да ме накара да стана. Мърморейки недоволно на глас, че човек
в тази къща не може да дремне необезпокояван никъде, отивам залитайки като пиян
в стаята при съпругата за да си легна.
Тя се оказа още незаспала, защото впечатлена от блещукането на синия
екран, преживяваше съдбата на героите от поредния турски сериал. Едва опънал
крака, под чистия ухаещ на сапун чаршаф неизбежно заспивам отново. На сутринта,
леле мале! Истински хаос! Най-старата ми котка с нейният постоянен навик ме
събужда в пет часа и тридесет минути. Поглеждам часовника. Още ми е рано за
ставане. Опитвам, да се обърна на другата страна с цел да открадна от времето
поне още някоя минута. Всеки знае, че сутрешната дрямка е най сладка. Но хване
ли я здраво човек, като нищо може да се успи и закъснее за работа. Обаче при
мен това не се случва, защото имам настоятелна котка и щом тя е решила, че
трябва да ставам, ставам мърморейки недоволно на глас:
-Е добре де, ставам! –мрънкам и краката ми скачат пъргаво от
леглото, и се опитват в тъмното да надушат скритите от погледа домашни чехли.
Трудно! Няма ги! Явно младата котка, дъщерята на Душка е играла снощи до късно
и ги е отнесла неизвестно къде. Палейки лампа ги откривам, откъм другата страна
на кревата. Най-после успокоени, че не ще измръзнат, краката ми, влизат на
топло в чехлите. Отивам в кухнята, където още не напълно събуден слагам храна
на котките, които не забравят сутрешното си спречкване. Ръмжейки, малките
зверчета разменят по-една драскаща лапа по-между си и не прекратяват спора
докато не разделя на всяка една от тях
храната им отделно. После измивайки лицето със студена вода, впивам поглед в
огледалото пред мен. От него ме погледна, непознат брадясал индивид, който с
наглост ми се усмихна. „Нима това съм аз!?” Гледам се и не мога да се позная.
Потърсих с поглед бръснача. Уви! Никъде го няма! „Когато нещо ми потрябва, все нарочно ме
избягва!” –минава мисъл в главата ми и намръщен събуждам съпругата с въпроса,
къде по-дяволите се е скрил от мен бръсначът. С нейният скрит талант да знае
всичко, къде се намира в къщата, тя успешно ми помага. Откривам го, разбира се
на мястото му в банята, обаче без бръснарско ножче. Ами сега!? Мърморейки за
сетен път, хвърлям поглед вляво и в дясно, но не откривам това което търся. А
брадата ми е станала прекалено голяма. Просто иска, плаче за ново ножче! Само
то ще успее да се справи с належащия проблем, като отърве лицето ми от неудобно
стърчащите остри косми, които се бяха осмелили неизвестно как да превземат
голяма територия от мен. Отново с указания от безценната моя съпруга, намирам
новите ножчета отгоре върху хлебарката. „Защо ли са там!?” –минава мисъл в
главата ми. После внезапно се сещам, че аз съм виновникът който ги е оставил
там. Под ходил небрежно след закупването им сега берях горчиви плодове от
поведението си. Какво да се прави, щом съм разпилян, ще си нося последствията.
Най-после успявам да се отърва от досадно никналата брада и в огледалото
разпознавам стария си приличен лик. Обличам се за работа. Приготвям чай за
закуска, с неизменно намазана филия с маргарин и колбас отгоре. Споделям част
от нарязания салам с котките, които щъкат около мен и недоволни се опитват да
ме лишат и от последната ми хапка. Оглеждам се за обувките, за да ги освежа с
вакса и ги лъсна. Няма ги! Ами сега!? Тук, там – там тук, най-после ги намирам
отвън зъзнещи самотно на площадката. Грабвам ги безцеремонно, защото са успели
да откраднат от безценното мое време и ме ядосат. Сгрявам кожата им лъскайки ги
с четка и се опитвам да ги обуя. Напразно правя опити да връзвам връзките,
защото една от котките разиграла се не ми позволява. Дърпа ги към себе си,
сякаш са нейни. С досада успявам да я отстраня и най-после изцяло, облечен и
обут съм готов да поема риска и отида на работа. Уви не съм открил още, къде
снощи съм оставил очилата си. Не знам нищо и за джиесема си. Пребърквам
джобовете на якето си с цел да намеря ключовете за навън. Няма ги! Ами сега! Добре, че бяха указанията на
всезнаещата моя съпруга та ме спасиха от затрудненото положение в което бях
затънал. Намирам очилата в леглото си, паднали. Джиесема спящ при компютъра на
който снощи комуникирах с приятели. А ключовете с голям труд изникват скрити от
нощното ми шкафче. Успокоен донякъде тръгвам за работа, изпратен до вратата
отвън от верния приятел на четири лапи кучето Бък!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар