Старото бащино колело

Някога когато бях малък и жълтото около устата ми, все още личеше, моят баща беше притежател на велосипед с име „Виктория” В превод на български това значеше –„Победа”.  В старият ни добре запазен семеен албум има залепена снимка аз като бебе  седнал на рамката върху специално направена седалка. Отзад зад мен стоейки, крепеше крехките мои рамене баща ми. Когато бях неразумен  и пораснах малко, реших, че няма да бъде лошо, да се науча да „пързалям” на улицата, татковия велосипед.  Исках моето още, не съвсем достатъчно израсло тяло, да изпита тръпката на вятъра, който рошеше косите на всички дръзнали да управляват колело.  И така без разрешението на баща ми, който точно в онзи момент се намираше на работа и нямаше, как да попречи на начинанието ми, измъкнах велосипеда отвън на пътя и бях готов за приключения. Тогава липсваше асфалт и вятърът немирен играеше на гоненица с прахта, която видяла зор, бягаше като подплашено зайче. Огледах се наоколо. Вляво, в дясно автомобили нямаше.  Пък и как да има, когато тогава течеха неуморно  седемдесетте години на двадесети век. Определено колелото на баща ми, бе мъжко с рамка. Тя обаче, не спря моя устрем. Опитах да се покача, но без успех.Колелото високо, аз все още не достатъчно израсъл. Какво пък, реших ,че първо ще се науча да пазя равновесие.  Стъпил с крак на един от педалите, а другият на земята тласках велосипеда надолу по-улицата. Успешно раздвижих и двете му гуми. Знаех аз, че не трябва да скучае самотен в двора. И на него, като на мен, му бе нужна разходка.  Тогава успях най-после да стигна до някакъв напредък. Колелото до скоро неподчиняващо се на детските ми щения  отстъпи. Допусна краката ми под рамката. След като не бях израсъл, много ясно, че мърдах педалите отдолу. Набрал кураж се пуснах по-нанадолнището пред нас. Не преценил разстоянието връхлетях върху уличния стълб, който не се омилостиви от моята особа, а безскрупулно изправи снага срещу мен. И разбира се моята крехка неопитност ми изигра зла шега. Не успях да завия и забърсах бетоновия стълб. Той нервно, ритна моето черно конче, колелото и  блъсна без жалост тялото ми в праха. Въпреки всичко това, все пак имах късмет. Почти не бях пострадал. Малка ожулен, по-окъсан но все още с мерак. Мерак, който накара подплашените, тръпнещи мои крака да опитат пак своя шанс.Щастлив беше за мен, онзи ден в който, най после успях да науча колелото на подчинение.  Обучено като кон, то смело взимаше завоите, които преди го тормозеха. Дойде и онова славно време, когато велосипедът на баща ми се предаде и допусна крехките ми колене да го обяздят. Вярно едвам стигах педалите, но седнал горд и независим от седлото управлявах смело но не и безразсъдно старото бащино колело. Споделих с баща си, че съм се научил да галопирам желязното му конче. Отначало той  се разсърди, но после омекна и ми нареди да събирам пари за колело. Мое! Лично! Зарадван до безкрайност и нямащ търпение, започнах начинанието си. Тъкмо завършвах, тогава осми клас. Лятото естествено бях ангажиран със съучениците в селскостопанска бригада. Със собствени усилия и подпомогнат от баща ми най-после успях да събера нужната сума. Точно осемдесет и пет лева бяха нужни за да стана и аз притежател на желязно конче. В онзи момент обаче се оказа, че няма мъжки велосипеди. Имаше удобно нагласени с ниска рамка, дамски. След кратък размисъл не устоявайки на желанието си купихме колелото, което се оказа внос от Русия. Така се сбъдна първата моя, лелеяна мечта да съм притежател на собствен велосипед.Толкова много, че и днес съм обсебен от колоезденето. Успешно продължавам неустоимо да въртя педалите. Радвам се на вятъра, който играе с останалите два последни косъма на главата ми и уверено маневрирам, между многобройно пръкналите се автомобили на двадесет и първи век.Въпреки, че времето е минало.Младостта също е избягала, но желанието е тук. Желанието да се движа съвместно с вятъра, да усещам слънцето, да чувствам как гали лицето ми. А при летен дъжд, сухият нагорещен мой врат облекчава положението, като щастлив  пие от влагата пръскаща благодат. Въпреки всички препятствия на пътя чувствам, как моя железен кон,велосипедът е най-добрият ми приятел. С неговата безрезервна помощ успявам да се придвижа навсякъде и точно на време. В гората, на пазар, на гости и къде ли още не. Отделно, когато го товарех с дърва, някога дори със сено. Като послушно добиче, добре гледано, смазвано и поддържано колелото ми служи вярно и непоколебимо и до днес. Истински приятел и другар, без чиято помощ не бих могъл да придвижа на време тялото си на необходимото желано от мен място.

В.СОФИН