Да се научиш да караш колело, казват било фасулска работа.
Но, да разбереш как се управляват четирите гуми на автомобила, виж това е
по-сложно. Даже трудоемко. Измина доста време от биографията ми, преди да се
реша и аз като другите хора да запиша курсове за шофьор. Гледах как, куцо и
сакато карат коли. Та аз ли да не карам!? И на моите крака им се прииска, да
натиснат на воля педала на газта. Ръцете ми и те обзети от непрестанен сърбеж,
сякаш зовяха: „Искаме да въртим волана?”
Тялото ми също се оплака от това, че качено насилствено на
велосипеда, било често брулено от вятъра и неприятния постоянен напоследък
дъжд. Гърбът ми беше решил без да ме пита, че желае да усеща меката облегалка
зад себе си. Искаше му се на него да се разположи удобно, като бей на миндер
подпрян с възглавници. И понеже съм добър човек, не чаках повече да ме
молят частите на тялото и затова ги
записах на курс по-кормуване. Заминах при мой приятел съученик, който изкарва
прехраната си като инструктор и като си платих таксата, започнах почти да
усещам аромата на бензина. Близо две
седмици, учих теория, от която на моя мозък започна да му призлява.
-Решавай листовки! – ми каза приятелят инструктор –Сега това е важно!
Научи пътните знаци!
Зубря! Също като ученик пред изпит. Да обаче умът ми щъка
другаде. Притеснява се, че у дома има дърва за цепене. Мисли и за други
належащи работи, но не и за урока. Най-после дълго чакано времето дойде. Тогава
успях да кача тялото си на лелеяната мека седалка. Гърбът ми обзет от
напрежение, потърси спасение в облегалката. Ръцете, хванали неприятна пот, залепнаха
здраво за волана. Като, че ли те имаха намерение да го скършат, един път
завинаги. Краката ми, от своя страна също стресирани успяха да легнат на
педалите.Целият треперех, като лист брулен от силен вятър. Благодарение обаче,
на верния приятел инструктора, бях успокоен. Вкарал ме в правия път, той ми
нареди да тръгваме. Завъртях стартера, колата изръмжа сърдито и натиснах плахо
педала. Потеглихме вдигнали облак от изгорели газове, които намръщени се
дигнаха зад нас.
-Завий тук! Завий там! Спри! Запали! Дай газ! –и какво ли
още, нареди на моя милост инструктора.
В ушите ми внезапно прозвуча:
-Изчакай на пешеходна пътека!
Да ама, кой да чака, когато трябва да се гледа напред пътя.
Току виж съм се забил някъде.
-Полека, бе човек! Къде хукна? –спря ентусиазма ми инструктора
да увеличавам скоростта на автомобила.
-Не виждаш ли знака, че пътя е с ограничение до 40 километра
в час?
-Виждам! –Смотолевих аз и сконфузен намалих скоростта до
необходимата.
Когато най- после,
свърши първият практически урок по кормуване и колата спря, не можах да измъкна
разтреперените си колена от нея. Бях щастливо подпомогнат от моя приятел
инструктора, който със сила успя да откопчи залепените ми пръсти от волана.
Уверено и смело той, ме чукна зад врата за да дойда на себе си, и като ме измъкна от
автомобила ме остави сам. Возилото на инструктора, почувствало страха ми с
недоволен вой, изръмжа и бързо се отдалечи от мен. Чувствах се, сякаш бях пиян.
Краката, натежали като олово, главата чужда, изпразнена от съдържание. С голям
труд се добрах у дома си, където благодарение на бутилка отлежала ракия, успях
да дойда на себе си. След като се почувствах добре си казах мислено:
„Трудна работа е днес да се кара кола. Пътищата бъкат от
шофьори. Пешеходци почти няма. Или излизат винаги неподходящи там, където често
ги намираме под гумите. Какъв небивал напредък!”
Като се замислих, отново се сетих, че дори децата карат
коли. Кога с разрешение от родителя, кога не. Та аз ли да не се науча. Научих
се! Вярно доста трудно беше. Но
благодарение на силната си воля и с помощта на моя приятел инструктора успях.
Взех книжка! А сега накъде? За автомобил разбира се. Втора ръка! Че то, всичко
у нас и без това е така. С помощта на приятел, който цял живот, успешно върти
способен „геврека”, успях да се сдобия със собствено возило. Да обаче колата,
освен вода искала и бензин да пие. Също като мен. И аз пия вода, но гълтам и
гориво, ракия. Оказа се обаче, че моето питие, трябваше да го спирам. Било
противозаконно. Никакъв алкохол на пътя!
Заредих бензин с последните си кътани от доста време пари. Най-после!
Собствен автомобил! На воля, изтягам вътре в кабината свикналото вече мое тяло.
Стягам колана, моят най- добър приятел на пътя и тръгвам уверено напред.
Накъде? На запад, разбира се. Всичко днес се е юрнало нататък. Защо не и аз! С
тези мисли, натиснах педала на газта. Напуснах родната земя, търсейки щастие
някъде там в богатите страни от Европейският съюз.
Няма коментари:
Публикуване на коментар