От малък запъртък, човек плаче. Отначало, защото все още не
разбира. Чуди се, че коремчето го боли. Устата в която почват да никнат зъби,
дразни с болка. Но, въпреки неудобството едва проговорил, човек отново започва,
неистово да реве. Плаче за играчката си, която е строшил, търсейки нещо в нея.
Реве в родителските уши за бонбони, сладолед или нещо друго, хрумнало му за
момент. Тропа невъздържано с крак и се дърпа, когато хванат за ръка, трябва да
ходи на училище. Вечер се връща от там. Плаче в скута на майка си за получената
двойка в бележника си. Реве неподправено, за помощ, когато е наказан от баща си
за същото. Родителите му се опитват да спрат плача му, който извира от него за
несправяне с ежедневните му задължения, защото трябва да се научи на труд..
Когато същия индивид най-после успешно се дипломира и потърси работа, плаче, че
няма такава. Щом намери, реве, че заплатата е малка и никой не цени усилията,
които полага за фирмата, която ще достигне
благодарение на него, необходимия
просперитет. Впрегнат в брачните окови, се оплаква, че е ограничена свободата
му и няма време за приятели. Мърмори хлипайки, че ходи със скъсани чорапи,
които никой не иска да закърпи. Оплаква се от децата си, че не слушат какво им
се приказва. Недоволен е, че времето лишено от скрупули, е решило постоянно да
рони сълзи, които дразнят и него. Слънцето, пък е виновно, че ги суши. Сълзите,
които другите хора трябва да видят, за да разберат, че е чувствителен човек. Пред
изборно реве, че няма смисъл да се гласува за едни и същи маскари, които мислят
само за себе си и за това как да избегнат забогатявайки сълзите. В магазина
плаче, когато почувства изтънялата кесия, почти празна. Мърмори недоволно, че
животът от ден на ден става ,все по-несправедлив. Постоянно реве за боклука,
който е станал всекидневно негов спътник и се валя навсякъде наоколо и го кара
да се чуди, как така е все още в Европейския съюз. Рони сълзи, че в страната
липсва култура и нищо не се прави за нея. Плаче пред данъчния, че не е в
състояние да плати данъка си. В болницата реве на лекарите, че са станали
безчувствени и не искат без пари да го прегледат. Казано накратко, човек толкова много се
увлича от проливане на горчиви сълзи през живота си, че накрая събира от тях едно
малко езеро. Езерото на недоволството, което колкото и малко да е успешно може
да удави всеки един нас. А иначе, колко
хубаво би било, ако човек не се оплаква, а по често се усмихва на среща с друг
негов индивид. Тогава наистина нелесен, животът би бил по хубав и от песен!
Ако ние хората събирахме усърдно, сълзите от недоволството,
натрупано през краткия си живот - накрая на него, бихме могли да се удавим в
езерото, което би се получило от тях!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар