Доста често, ние хората спорим, има ли я свободата или тя е
измислена за облекчение на страдащите. Може би, това е едно понятие, което е
трудно за смилане от мозъка ни. Речем ли да се замислим, ще установим, че
въздуха който дишаме и той горкия не е свободен. Вятърът немирник си играе с
него, като го преследва навсякъде. Блъска прах в очите му, разиграва го. И
когато най-после утихне и въздухът реши да си почине, намръщени облаци започват
неистово да реват. Плачейки със студени сълзи, те го събуждат и той настинал започва да киха в току що падналата неприятна гъста мъгла. И
когато всички тези катаклизми отминат и въздухът реши, че точно сега е
свободен, слънцето започва безмилостно да го притиска. До такава степен го
държи в жарките си клещи, че той започва да трепти, образувайки мараня. Но и
това не е всичко. Многобройни вируси го превземат постоянно. Промишлеността
създадена от хората, пречи на въздуха да бъде чист, лек и свободен. Така в
крайна сметка се оказва, че и това което нашите дробове поемат жадно, не е
свободно.
Негово величество човекът се ражда принуден от създалите го
родители.Като малко хлапе, още си мисли, че всичко му е позволено и е свободно
да върши всякакви щуротии. Уви! Много скоро родителите му го принуждават да
ходи на училище. Спират без компромис и забавните игри с които е свикнал.И това
е най-малкото зло. Защото притиснат в капана на времето малкия човек е принуден
да порасне. И когато това стане е наказан да ходи на работа, защото без нея,
няма храна, коли, дрехи и други неща без които, не може да си представи
живота. Бракът, сам по-себе си въпреки любовта между двамата също ограничава
свободата. Човек трябва да се съобразява с партньора си, ако иска да има
семейство. За всекиго от нас това е въпрос на избор. Когато сме млади, ние се
опияняваме от свободата си, като мислим, че наистина е така. Уви много скоро
времето пленява тялото ни и то е принудено да остарее. Бръчки изплуват навсякъде.
Досаждат внезапни болки появили се според нас, така от нищото. И после, после,
идва неканен деня в който ни е отпусната последна глътка въздух, която се
опитваме да запазим за нас завинаги. Уви! Времето я изстисква безкомпромисно от
гърдите ни и какво, май сме свободни. Тялото ни което, цял живот се е лутало и видяло
много премеждия сега е спокойно и заема
последното си място в гроба. Казват, че духът след смъртта остава и е свободен
да се рее във въздуха, който е роб и пленник на времето. Човек притиснат от
грижи, понякога е принуден да сложи сам край на живота си. Скачайки долу на
паважа, миг преди да се разбие той
наистина е свободен. Свободен защото сам е стигнал до тежкия избор.
Оказва се, че за да се почувстваме свободни, трябва да умеем
да закачим на закачалка работата си и да я гледаме отдалеч, как се мъчи и
задъхва без опитните ни ръце. И понеже, ни омръзва да я виждаме, така
безпомощна, ние не устояваме. Забравяме за свободата и отново се втурваме в
работния процес. Правим го не за друго, а за да не умрем случайно от скука. Не,
по скоро сме принудени от обстоятелствата, които земята ни налага за да
оцелеем. А тя не търпи слабите духом! Все пак, хубаво е, че съществува такава
дума - свободата. За да има, какво да мечтаем, за какво да се борим и какво да
търсим на пътеката наречена живот!
Няма коментари:
Публикуване на коментар