Кучешки диалог

         Ранна лятна утрин.Докато отвън мракът упорито отказваше да си отиде и отстъпи мястото си на деня ,неволно ушите ми дочуха кучешки диалог.

„Какъв диалог бе!?”-ще каже някой невярващ . После, ще се усмихне в лицето ми, сякаш е видял в мен лудия човек. Но дори и луната показала цялата си бледа призрачна светлина усети, че става нещо интересно, защото лаят на моето куче Бък и отговора на другото звучащ някъде далече в града не закъсняваше. Интересното в случая беше, че те наистина се изслушваха. Не лаеха едновременно създавайки паника във все още спящите хора, които и не подозираха, че дълга нощта най-после отстъпваше място на деня. Когато диалога на Бък свършваше, другото неизвестно за мен куче, подхващаше своя. Слушах истински кучешки разговор, от който не разбирах и думичка. Може би моят Бък споделяше с неизвестен нов  далечен приятел съдбата си; може би се оплакваше от мен, или пък се хвалеше, защото винаги ме посрещаше на портата усмихнат. Пъхаше с любопитство влажния си нос в лицето ми и тихо изскимтяваше обзет от неистова радост. Сякаш чувах думите изречени от него, които казваха: „Здравей приятелю! Как си? Добре ли я караш? Радвам се да те видя отново!”

Естествено не издържах диалога на кучето си, на милия поглед вперен търсещ нещо в очите ми и моята ръка сама, доброволно се отпускаше да погали главата и почеше ушите му.

Сега като се замисля, навярно именно всичко това Бък споделяше с лай на неизвестния за мен ново излюпен ,далечен приятел от града, който навярно му отвръщаше с оплакване, че е вързан за синджир и движенията са му строго ограничени. За разлика от него моят свободно щъкаше необезпокояван от нещо друго освен от хладния сутрешен въздух. Макар да си има колиба Бък обича през лятото да спи пред входната врата, където винаги ме посреща с усмивка и поздрав, който звучи в ушите ми винаги така: „Здравей стопанино! От кога те чакам да ми донесеш закуска!”

Давах му храната веднага и чак тогава развеселен и махащ ранобудно опашка Бък ме оставяше  на мира, за да вървя на работа.

Внезапно диалогът на двете кучета, моето и чуждото, който замислено слушах, все още не станал от леглото си приключи. Кой какво беше казал с лай, кой какво споделил, никой дори котките ми не разбраха съсредоточени от храната  с която бе отрупана паничката им. Може би нощес разговорът на двете кучета ще продължи. Всеки от тях ще сподели, как е минал денят му. Дали са били нахранени, милвани и разхождани. Срещнали ли са по време на вечерната разходка в близката борова гора някого и кой е бил той? Какво ще си кажат никой не знае. Единствено и само те.

Моят Бък и отдалечения му неизвестен приятел или пък кой знае, може би приятелка с която той беше успял да намери своеобразен кучешки език, явно копнее за истинска среща също като нас хората. За това нощем знам, че винаги ще се включва с особен лай в диалог с други като него, които търсеха любов и привързаност. Защото казват, че без тях, просто никой не може, да диша…!

В.СОФИН