Плъзгав "звяр" от водоема

                                                           

          За начинаещия мераклия, който бленува да стане опитен рибар, плячката която дреме във водоема, винаги се оказва особено плъзгава и неуловима.

Когато такава зъбата „гад” попадна на въдицата ми и куката безкомпромисно я впримчи, вместо да се откаже от борбата и да се предаде, тя плесна изненадващо с опашка и моите две „леви”ръце я изпуснаха до мен на тревата. Опитах се да я пипна на сушата, но рибата умело подскочи пред погледа ми, като куче стремящо се към кокал и веднага се мушна в язовира. За сбогом се взря в очите ми, сякаш казваше, че съм нищожество, което не е в състояние и муха на сушата да хване. Кипнах разтреперан от ярост. Избрах най-тлъстия шаващ ,безпомощно в кутията червей и след няколко безуспешни опита, най-после го закачих на куката. После нетърпеливо и плувнал целия от напрежение и пот го метнах съвместно с кордата във водата. Още не беше потънала стръвта, когато усетих мощно дръпване и тия двете мои „леви” ръце изпуснаха въдицата. Добре, че като дете се бях научил да плувам във вировете на реката. Скочих в язовира и подгоних отдалечаващия се такъм за който бях платил сериозна сума. С два мощни и донякъде изнервени замаха успях  да пипна въдицата, тъкмо когото бе решила да изчезне завинаги в дълбокото. Мокър до кости, полека се измъкнах на сухо и започнах да навивам трескаво кордата. Да но разсеян,  отплеснах за миг погледа си отстрани, където някакъв колега рибар също се опитваше да хване нещо. Използвала унеса ми гадината на куката отново измъкна въдицата от ръцете ми. Скочих разярено във водата и къде на късмет, къде от инат успях да я хвана пак. Риболовецът дето стоеше отстрани до мен почна да се превива от смях, но все пак си мълчеше. Затова  благоразумно преглътнах яда в себе си.  Само устата ми набрала смелост изрече:

-Защо се смееш бе!? Не те ли е срам? Вместо да ми помогнеш да изтеглим заедно звяра от водата, ти се хилиш, като ученик на първа среща с ученичка, която му се усмихва.

Като чу неблагоразумните ми думи прозвучали нервно от моята особа, риболовецът внезапно реши, че е крайно време да вземе нещата под контрол със своите две „десни” ръце. Изблъска ме безцеремонно встрани и пое въдицата здраво в своите. И естествено успя да каже с усмивка и намигване:

-Гледай бе човек! Гледай и се учи! Занаят не се дава даром. Краде се!

После стисна толкова здраво въдицата с двете си ръце, че тя горката не издържа, изпука и се обади жалостиво със скърцане. Запъна и краката си, обути в ботуши на брега и се започна. Когато отпуснеше кордата, рибата теглеше навътре във водоема също като бързоходен кораб. Полека я засичаше и започваше да навива влакното към себе си. Така я гъбарка толкова много пъти, че погледа ми се умори да следва действията му, които аз новака считах за неразумно изразходване на енергия. В резултат дрямката ме обори и се унесох в сладък сън. В него аз бях главното действащо лице на водоема и гъбарках рибата, а не тя мен. Внезапно изпищях на сън, защото бях полят с вода. Отворих замъглените си все още очи и видях смеещият се риболовец. Той беше успял да измъкне зъбатия звяр щуката на брега, цял и укротен. За да обърне внимание и да се похвали пред моята скромна личност риболовецът си беше позволил да пръсне с вода  лицето ми с цел да се събудя.

-Ама защо? –попитах го аз, донякъде ядосан, че сънят ми е прекъснат.

-Гледай бе! –рече ми той. –Гледай, все на такива леваци като тебе, ще им клъвне едрата риба. Цял ден замятам и нищо. А ти идваш отнякъде си...  Още не си хвърлил кордата във водата и късметът ти веднага проработи… Сега какво?

-Какво? Е рибата си е твоя. Ти си я извадил. Аз и без това щях да я изпусна. За мен искам само да ме снимаш с въдицата и звяра. Така да се каже за спомен от срещата…

-Добре! Съгласен съм! –рече с облекчение риболовецът и ме щракна с цифровия апарат който му подадох. Усмихна ми се на сбогуване, докато качваше звяра в багажника на колата си и ми махна за довиждане. Когато изчезна зад завоя и праха от черния път погълна возилото му, заедно със "звяра" който още дълги години щеше да смущава съня ми, аз бях обзет от неистова радост. Ето! Вече доказателството беше в ръцете ми.

От тогава в кръчмата, когато някой почнеше да нищи темата за риболова, вадех вече поизмачкана снимката от джоба си и хората започваха вкупом да ми завиждат. Ако знаеха истината, че съм пишман рибар, сигурно щях освен бой и подигравки да отнасям. Но естествено никой не знаеше истинската случка, така че за моя радост, те само цъкаха удивено, тупаха ме по раменете и дори черпеха само и само, отново да разкажа, как съм гъбаркал големия звяр, как съм го преборил сам и извадил от водоема. Снимката категорично ги убеждаваше изцяло. За това в очите им си останах като герой. Но ако само знаеха…  Да но не знаеха! А и защо...!?

В.СОФИН