Приключение в Рила

           Тази година времето благосклонно към моя милост и синът ми, със слънчевата си усмивка разреши и на двама ни да разходим крака, по-нови вълнуващи маршрути в планината Рила. За да не скучаят и въздишат напразно раниците вкъщи обмислихме вариант да ги вземем с нас за другари. Моята беше натъпкана до горе с храна. Още когато легна на раменете ми започна да се оплаква като скърцаше и пъшкаше с едно и също постоянство до края на приключението ни. Виж, тая на синът ми, правеше  поведение и се държеше съвсем скромно и прилично.

След нощна смяна на Боровец събрал незнайно от къде сила и кураж изчаках на спирката в Боровец, ръцете на моя наследник да донесат мрънкащите раници. И когато това стана се наредих заедно с други мераклии на касата за билет на лифта. Когато служителите отвориха в осем и половина сутринта вратите, нетърпеливи планинари се юрнаха напред, почти без да спазват ред. Всеки гледаше да е пръв, сякаш лифтът щеше да му избяга и да го остави нещастно въздишащ  долу в подножието на „Великата Рилска Пустиня”. За да не останем последни и ние с моя син се втурнахме напред. С голямо усилие успяхме да вмъкнем протестиращите раници в кабинката. Моята се опита да се задържи панически в процепа но подбутната грубо от мен скочи на седалката, като ме остави правостоящ. Извиках недоволен:

-Ама какво стана!? Аз правостоящ ли ще бъда?

Синът се изсмя на неудобството в което бях поставен и като смъкна ловко настанилата се без разрешение  раница на седалката долу на пода ми направи място.

-Виж! Това е друга работа! – възкликнах облекчен. -Иначе вместо да  взема въздух преди щурмуването на връх „Алеко”, щях да се изморя допълнително…

Внезапно зад нас прозвуча полски език. Двама млади мъж и жена се опитваха да комуникират по-между си. Явно им се получаваше, защото изобщо не обърнаха внимание на това, че българи дишат с тях съвместно въздух в кабинката на лифта. Зяпайки навън през стъклото  установихме, че отвън синее чисто небе, без нито едно облаче. За наша беда слънцето безмилостно взимаше своето, като с усмивка широка отнемаше дори и най-малката влага появила се пред погледа му. Отдалече се насладихме на град Самоков и околните  села. Язовир „Искър”синееше огромен и вдъхваше респект във всеки ,който се взреше в него. 

Ето, че най-после скочихме безстрашно с раниците в ръце на последната площадка на лифта и се озовахме на връх „Ястребец”, откъдето поехме наелектризирани с онова чувство, което създава единствено и само планината, към следващото поредно наше приключение.

Внезапно погледът ми се фокусира на туристите, които влачеха крака по-лесния маршрут  към хижа Мусала. Не знаеха каква панорама изпускат. Какви величествени гледки!  Все пак ние знаехме, а и подозирахме самотата на връх „Алеко”. Той е един от малкото посещавани,  заради пропастите които се откриваха оттам. Въпреки явното нежелание на двете раници, които скърцаха неистово и ни дърпаха назад с цел да ни вразумят, потеглихме именно нататък.  Тръгнахме по-билото на планината, откъдето започваха зимните ски писти „Маркуджик 1,2 и 3. Когато и последния човек поел по лесната пътека се скри от погледа ни, извадихме по-една мазна, но важна за нас баничка и закусихме в движение, без да губим и  миг от ценното за нас време. Да но, когато Рила показваше безпрепятствено пред нас цялото си великолепие необременено от мъгла и облаци естествено е да бъдем, безсилни в чувствата си. Спирахме постоянно, чудейки се от коя страна да правим снимки. Великолепните кадри показваха неописуемата величествена красота на планината. Под нас синееха мусаленските езера и синът ми изморяваше безмилостно цифровия апарат, който явно прехласнат не отказваше също да се наслади на необикновените гледки, като ги запечатваше завинаги в себе си. Красивата природа ширнала съблазнително могъща гръд терзаеше и мен, защото джиесема ми не спря да краде от изобилието цъфтящо пред погледа му. Тук там на пътя, цъфнала билка или някакво зашеметяващо цвете спираше устрема напред и снимката бе доказателство за това, че си е заслужавало мъчението за всичката тая великолепно подредена земна картина. Езерата отворили сините си очи, гледаха право в безоблачното небе и се молеха на безпощадното слънце, да не ги изяжда докрай. Без да се впечатли от зашеметяващата гледка пред нас и прояви милост,  клекът бе напреднал и превзел пътеката. Явно действително избрания от нас маршрут бе рядко щурмуван. Неслучайно  горе по-билото на планината имаше безброй канари и пропасти, които плашеха и спираха обикновения турист. Но не и нас, за които това беше особено предизвикателство.  То  караше кръвта във вените да пулсира гореща и раниците да изтръпват на моменти от страх. Веднъж вече бяхме покорили върха Алеко. Но ни се искаше още веднъж да го поздравим отблизо с едно „Здравей приятелю, как си добре ли я караш, самотен?” Бавно лека полека преборили клека промъкнали крака през скалите успяхме да се поздравим и запечатаме снимка с покоряването на върха.Раницата на гърба ми през цялото време не спря да мърмори скърцаше със зъби уплашена от разкрилите се пред нея пропасти отстрани. Тя молеше да бъда благоразумен и  се върна назад. Не я послушах. Без да обръщам внимание на предложенията и, продължих напред съвместно с моя син, когото следвах по петите. Той като млад елен, скачаше храбро от скала на скала устремен  с бързоходните си крака, към едничката наша съвместна  цел за момента, връх „Мусала”. Не очаквано срещу мен погледът ми фокусира издялан с нож върху скала неприличен надпис, който шокираше с откровеността си” „Божа лапа п*шки.” Кой беше тоя Божо и защо имено там на високото трудно достъпно място, някой го беше увековечил по-такъв начин, така и не ни стана ясно. С усмивка на уста с моя сина и чувство за хумор не спряхме да се майтапим по-целия път с надписа и да се закачаме.  Така забавлявайки се с великолепните панорамни картини пред нас и снимайки всичко, което ни се струваше интересно /дори едно самотно малко облаче, което гледаше към нас/ неусетно най- после стигнахме за облекчение и на раниците ни, горе на „Мусала”. Там за първи път откакто тръгнахме от връх „ Ястребец” видяхме и други туристи. Чуваше се чужда реч. Ушите ми безпрепятствено доловиха разпознавайки, немски и полски език. Нашият български с усмивка се присъедини към тях. Красотата ширнала се пред всички, необременена от нищо показваше, доказваше, не молеше а заповядваше: „Вижте простосмъртни това и го отнесете у дома си. Разкажете на невярващите за величието на майката природа!”

Без да обядваме въпреки късния час за това начинание, продължихме устремно напред, там където вече ни чакаше самотен в далечината връх „Манчо”. Краката ни, като добри послушни кучета, успяха да надушат пътеката надолу водеща към „Маричините езера. Все още пълни докрай раниците на гърба ни,  изплакаха отново скърцайки. Без да обръщаме внимание на молбите им, поехме по-криволичещата стръмна пътека надолу. На голяма самотна скала пред нас се показа забравена от турист някогашна, сега почти разпаднала се фланела. Подминахме я почти препъвайки се от трудностите срещани по- пътя. Когато се изкачвахме, ни беше много по-лесно. Установихме, че по-особено стръмното нанадолнище трудно се върви, защото раниците ни блъскаха безмилостно напред и краката не свикнали с грубо отношение започнаха да се огъват протестиращо. Внезапно вляво от нас към връх Мусала видяхме стадо диви кози. Уплашени едни побягнаха скривайки се в клека. Други само ни проследиха с безразличен поглед и продължиха смело да пасат от изникналата между скалите, оскъдна трева. Най-сетне  успяхме да се шмугнем по-пътеката обрасла с клек и боровинкови храсти. Не издържал изкушението синът ми, често започна да се навежда и хапва от вкусния сладък дребен плод. Отсреща срещу нас, извисил гордо чело, връх „Манчо” ни зяпаше сякаш с насмешка. Долу в долината, сините очи на красивите „Маричини езера”, ни следяха също с явно любопитство. Не чакахме да ни молят и съвсем естествено ги заснехме на фона на безпощадното слънце и безоблачно небе. На-после с благополучие, смъкнахме здрави раниците долу където от двете езера изтичаше все още с големината на поток река Марица. Часът бе 15 и 30. Бяхме закъснели за обяда, но това не спря апетита ни. Все пак крайно време беше да облекчим тежкото положение на раниците, които не спряха да мърморят скърцайки по-пътя ни с това, че вече ги боли гърбът. Гладни зъбите ни самостоятелно се впиха в сиренето, доматите и краставиците, които носехме. Напълнихме двете пластмасови шишета с вода от река Марица и поехме към връх „Манчо”, който криеше долу в полите си третото, най-малкото „Маричино езеро”. Когато преминахме по пътеката клека и най-после го видяхме, за миг се поколебахме. Чудехме се дали да останем на лагер, там правейки компания на гледащия ни отвисоко връх „Манчо”, но в крайна сметка надделя разума и продължихме надолу към хижа „Марица”. По-пътя отново коментирахме нашия нов неизвестен приятел Божо, като все търсехме с очи място за лагеруване. С бърз устремен ход, стигнахме надолу в началото на смърчова гора, където обезпокоителен шум вдигаше река Марица.Точно в 18 и 45 часа спряхме принудително пред  две почти изгнили греди, представлявали някогашен цял мост над  реката. Загледани в дълбокото дере, където водата се пенеше заплашително, спряхме. След кратко колебание реших да рискувам и прекосих смело. Не така мислеше раницата на гърба ми, която изплашено изпищя. Вдъхнах кураж на все още колебаещия се мой син отвъд, който също успя да премине невредим. Пътят пред нас към хижа Марица беше открит, но потънал изцяло във вода., която идваше от някогашна направена импровизирана чешма от поцинкована тръба. Стигнахме разклона вдясно, който учтиво ни канеше към другата хижа „Заврачица”. Не се колебахме дълго а поехме по-новия маршрут влачейки изморени крака по многобройните камъни на пътя. Стигнахме до завой.  След като го преодоляхме лъснаха пред нас няколко полянки. Отстрани шумолеше рекичка с пенещи се малки водопади, които смущаваха погледите ни с красота и неподражаемост. Смъкнахме изтощените  раници за да отдъхнат на пътя и синът ми внезапно осенен от идея, влезе надолу в гората. Намерил подходящо място за лагеруване той  извика за да се присъединя към него.  Беше успял да открие ,не само място за бивака, но и гъба коралка, която бе израсла необезпокоявано до рекичката. Сглобихме палатката, състояща се от син и розов цвят. Подготвих до реката място за огън. Голяма скала доброволно подложи гръб за изпитанието. Подредени в кръг камъни образуващи огнището събраха донесените от мен сухи дърва. Те с охота пламнаха, подпомогнати от скрития кибрит в джоба ми. Огънят озари лицата ни с многобройно танцуващи причудливо сенки. Приготвен от дърво шиш превзе наденицата, която не бе в състояние да се защити. Затова беше безпомощно  изложена на пламъците в огъня които я направиха особено хрупкава и вкусна. Рекичката охлади топлото бирено шише с пенливата течност вътре. Докато се хранехме съвместно с моя син обсъдихме, как е протекъл денят ни.Емоционално и гъбата коралка до нас получи вода с която и бе разрешено да продължи растежа си. Е поне до сутринта, когато с вещата помощ на джобното ножче, беше отбрана и прибрана в приготвен за целта плик. Изморен от прехода задрямах. Една будна тревожна мисъл в главата ми нашепваше, че може мечка да обезпокои бивака ни. Но както се бе появила, така и си отиде, защото съня изцяло превзе немощното мое тяло. Силите ми стигнаха колкото, да се вмъкна в палатката и спалния чувал, където почти веднага съм заспал. Рано сутринта, точно в шест, като по поръчка с моя син, отворихме отморени очи. Поднових загасения разумно от снощната бирена фиеста огън, който гостоприемно взе, че запари чай за нас от събрани боровинки, зрели малини и няколко зелени шишарки от клек, съдържащи безценния за здравето витамин С. Те ни бяха, специално отпуснати  от „Чичо Манчо” /така  допълнително се обръщахме по-време на прехода, към върха покрай който  преминахме/ .

След осъществена закуска стегнали багажа в раниците, които с недоволство глътнаха всичко, което беше останало от храната ни и палатката, продължихме обратно към хижа Марица.Тъкмо бяхме отбили крака по една странична пътека през гората и разглеждахме с интерес намерената манатарка, когато внезапно ушите ни, бяха обезпокоени от бръмчене на джип. Движеща се внимателно по камъните на пътя колата с водача ни задмина без изобщо да  забележи двамата  туристи в наше лице..

-Това е първият човек, когото виждаме от вчера, когато бяхме на връх” Мусала”! –споделих със сина ми, хрумнала в мен внезапна мисъл.

Без да се отбиваме в хижа Марица и да губим ценно време хванахме пътя, към ловния дом „Саръ гьол”в посока хижа „Чакър войвода”. Многобройни като количество нападали смърчове и камъни препречваха на места маршрута ни. Предишната зима бе особено дълга и снеговита и естествено беше успяла да вземе своето, като остави неразбория по-пътя. Дървените мостчета също не бяха останали без покушение. Перилата им бяха счупени или липсващи напълно. Въпреки цялата ситуация обаче, ние смело ги прекосихме. Единствено както винаги раниците ни издадоха уплашено звуци, които бяха отминати с особена усмивка от нас. Синът ми не издържа на напрежението създадено от пътя встрани от узрелите боровинки и малини. Постоянно спираше и ръцете му алчно гребяха от вкусния дар на природата. Въпреки, че скоро не беше валяло с радост успяхме да отберем няколко манатарки и дори червенеещи малки сърнели, които също спряха временно нашия устрем напред.

Внезапно унесен от цялата тая красота ширнала се пред мен и джиесема ми, който снимаше постоянно, бях изненадан от камък паднал на пътя. Той безцеремонно доволен спъна краката ми и блъсна тялото ми в близката коприва. Веднага тя протегна без жалост жилещи ръце и ухапа откритите части от моята непредпазлива особа. Дори раницата ми изпищя уплашено. Малък извор, който бе намерил път именно там, също провираше хладен водата си, която моментално почти с усмивка се вмъкна в моя анцуг. Докато ревях на глас като мечка думата: „Олеле!” ,синът ми отпред на пътя се превиваше от смях. Изправих се сред копривата все още цял измокрен, но почти непокътнат и запазил весел дух и самообладание продължих напред. Когато стигнахме да течаща наблизо импровизирано направена чешма спряхме да се разхладим от жегата със студена планинска вода и да напълним поизтънелите празни шишета. Скоро видяхме полянка, която явно бе преживяла доста драми в живота си. Точно на нея бе направена от ловци малка колибка от която стреляха без предупреждение, по-дивеча идващ от гората. С наближаването на ловния дом „Сарь гьол”, пазителят му куче ни усети. Лаейки предупредително срещу нас, то изтъкна довод, че мястото ни е там. Послушахме го. Измъкнахме се невредими на голямата поляна, току пред хижа „Чакър войвода”. Докато оглеждахме поставената на табела пред нас легенда за маршрутите в планината, погледът ми се взря в оставен черен плик в който личеше нещо забравено.

„Дали пък не е храна!?” –мина мисъл в главата ми докато разтварях вътрешността. Надзърнал вътре видях дреха. Явно забравена от разсеян турист, тя беше поканила буболечки да живеят  в нея. Със сигурност дрехата беше оставена, като явно целта е загубилият я, да си я познае.

Оставихме самотна табелата да се пече на пътя, а ние все още с дух неукротим продължихме по-една виеща се като змия пътека нагоре в посока към връх „Шатър”, който отблизо изглежда, като египетска пирамида. Клек, червени, черни боровинки спираха ненадейно устрема ни. Точно в 12 часа като по учебник спряхме крака под един самотно израсъл сред клека бор, където скрити от палещото слънце обядвахме. Съвсем изморени раниците ни сами скочиха долу и като отвориха примамливо гръдта си, предложиха на гладните наши стомаси, последната останала непокътната храна.

Когато натежали след  обяда продължихме по пътеката нагоре, синът ми вечно бързащ напред застанал отстрани засне клип в който естествено моя милост съвсем изморен мъкнеше раницата и пухтеше, като претоварен товарен влак. Под връх Шатър, където си направихме кафе с кока кола и запечатахме всичко това в снимки се откриваше необятна гледка към град Самоков и язовир Искър. Впечатлени от видяното заснехме и трите „Сарь гьолски езера”, наречени още жълти заради растящите по бреговете им цветя. Бавно наслаждавайки се на всеки един миг минахме следени по пътеката от надвисналия над нас връх „Дено”, който бе учуден да види двама туристи като нас,  не спиращи се пред нищо.

Спуснахме краката си по-нанадолнището и като изпразнихме въздуха с вода в двете празни бутилки,осмелили се да следват похода с нас, стигнахме хижа „Мусала”. Тук там, палатки показваха, че ентусиасти планинари не липсват. Специално създадена група чистеше района на хижата. После се разбра, че точно осем тона боклуци успешно бяха свалени долу в цивилизацията, където им беше мястото. Явно  тезата, че като ходим в планината и боклука трябва да тежи в торбата, не бе успял да стигне и проникне  в ушите на неразумни туристи, които убиваха природата с безразсъдните си действия.

Съвсем изморени от преживяното поехме към лифта, който нетърпеливо ни чакаше под  връх „Ястребец”. Тоя път една гостоприемна кабинка прибра не само нашите вечно оплакващи се раници но и натежалите ни от емоции тела. Вече на Боровец седнали встрани от пътя, дочакахме малкия автобус, който се оказа щастлив да ни пусне срещу закупените от нас билети. Докато чакахме времето за потегляне се появи скромен на външност индивид. Нарекох го така, защото предизвика смехът задрямал в мен. Съвсем спокоен индивидът подпрян на вратата на автобуса започна изнервящ диалог предназначен за ушите на шофьора.

-Значи така а? – прозвуча с ирония гласът му. -Няма място за нас. Правостоящи! Какво ще кажеш за половин цена на билета?

-Но, господине има място!

-Да бе има! Защо не карате пътниците с големи автобуси, а ги тъпчете вътре в малки, като сардели в кутия?

-Вижте какво господине! Предишния ми курс беше почти празен. Така, че не е основателно и дори необосновано…

-Да бе! Нали и аз съм шофьор! Знам всички тарикатлъци в занаята…!

-Вижте какво! След  десет минути сте в Самоков. Така, че или платете билета или отстъпете мястото си на другите зад вас!

След като промърмори нещо неразбрано под нос индивидът или вечно мрънкащия и недоволен от всичко пътник зае място вътре в автобуса. Най-после щастливи, че неразумното приключение е свършило раниците с въздишка на облекчение пристигнаха у дома.

Вълнуващия преход в Рила остави у нас чувство за гордост. Великолепни панорамни гледки показаха, че всичкото това изтощително щъкане в планината си е струвало.  Събрали ценен опит от приключението, ние с моя син решихме, отново следващата година да се върнем там в царството на Рила. В нея винаги има какво ново да се види и покори сърцата. Да се почувства полъха на вятъра, да се усети аромата на многобройно цъфналите билки и плодове, да се срещне човек с други туристи покорители на природни чудеса и да възкликне доволна душата ни: „Красива си родино! Прекрасна си, но дали те заслужаваме!?

Планината опиянява, като старо отлежало вино. Тя събужда неподозирани чувства. Създава лекота, радост и самочувствие. Сближава хората! Разчупва леда между спорещи. Зарежда батериите на всеки от нас. Затова не трябва само да и се радваме, но  и пазим. Да я съхраним непокътната за поколенията идващи след нас. Затова не случайно е казано: „ Обичаш ли планината, боклука винаги на гръб, трябва да мъкнеш в торбата!”

Край! 

В.СОФИН