ТОПЛИНКА!

        След малък семеен скандал, касаещ парите, ядосан рано, една ноемврийска утрин се измъкнах навън, с желание да не се връщам повече у дома си. За съжаление, съвсем неподготвен изпитах яростта на времето. Температурата отвън се оказа минусова. Потръпнах! След кратък интензивен размисъл студът , ме накара, да си търся топло място, където да сгрея, не само душата си но и тялото.

За съжаление топлото се беше скрило. Сигурно нарочно, чуло моите обяснения пред жената, че днес все, нещо не достига. Когато  разбрах, че умът ми е това, естествената ми реакция бе обиден,да напусна родния дом.

Измръзнало тялото ми настояваше, и аз хукнах да търся топлинката, като гладно куче кокал.

След известно време стигнах, благодарение на усилието на краката си до два котейнера за смет. Вместо боклук обаче, от единия се подаде немита, глава, с брадясало лице което ме погледна учудено. Явно в единият контейнер за да оцелее през зимата се бе нанесъл клошар. Беше си направил постелка от кашони и се бе завил с окъсано одеяло, открито сред отпадъците изхвърлени от хората. Видях, че  при него се бе скрила топлинката. Помолих го съвсем измръзнал да ме приюти. Вместо да влезе в бедственото мое положение, клошарят без милост се развика:

-Махай се от тука! Контейнерите, отдавна са мои!

Не намерех смисъл да споря.  Явно клошарят се бе установил в малката си миризлива крепост и бранеше своята топлинка. За това и не допускаше разни пришълци, като мен да я обсебят.

Махнах се!

Гледам двама запалили огън и горят кабели. Присламчих са тихо, като кума Лиса. Е поне, опитах. Но и те ме прогониха, сякаш бях бясно куче. Сигурно клетите си бяха помислили, че ще отмъкна труда им. Изглежда, губейки надежда, в тая наша държава, всеки пазеше хляба си.

Разбрал това, естествено не ги проклех, като други хора, които не виждаха по-далеч от себе си. Прави са! Трябва да ядат хляб, а не да пасат.

Продължих пътя си, поклащайки глава в размисъл. Стигнах все още цял до едно кафене.

„Е!” –рекох си. „Тук със сигурност ще хвана топлинка!”

Влизам! Топло!

„Я гледай ти, къде се е скрила жегата! Явно и тя като мен премръзнала е открила кафенето и се, бе приютила там.

Стоя прав, като войник, но не до вратата а близо до радиатора.

Забелязаха ме!

Млад добре облечен и здрав на вид сервитьор ме попита:

-Какво обичате господине?

-Обичам топлинката! –споделих аз, но той ме помоли или заповяда,, че трябва да си поръчам нещо. Бръкнах в джобовете си, Празно! Нищо! Истински студ! Мраз!  Излизайки навън, не само дрехи, но и кесията си бях забравил.

-Нямам пари господине! –смотолевих аз притеснено.

Изгониха ме! Явно бяха видели в мен, начинаещият просяк.

Студено е навън! Вече тракам зъби!

Влизам в МОЛ, търсещ топлинката и възкликвам:

„Я гледай ти, жега!”

Хубаво! Разглеждам стоките и се мотая. Зяпам цените и невъздържан цъкам. Всичко ми се вижда скъпо. Явно заплатата ми е малка! Стигам бавно и уверено до тая, изникнала внезапно мисъл.

 Пък и кой у нас, ще рискува да даде прилична заплата?

Малко са тия, които уважават труда на работниците си. Бизнесмените винаги са обременени от мисълта за лева. Лев да е, но само за негово величество работодателят.

Мизерия!

Внезапно до ушите ми, които бяха успели да откраднат от топлинката в МОЛА, достигна глас:

-Какво обичате господине?

-Топлинка! –казвам аз, но не ме разбират, защото ми нареждат да се махам навън, щом като не пазарувам. Пък и няма с какво, след като нямам дори стотинка…!

Прогонен, отново усещам студа, който озъбен грабва, леко облеченото ми тяло.

„Ами сега?”

Къде по-дяволите се беше скрила топлинката? В кой ъгъл се бе завряла?

Навсякъде, където и да надникнех, ме гонеха, щом надушеха, че искам безплатно топлинка.

А помнех времето…!

Когато бях млад, никой не ме пропъждаше от огъня. Даже любезно ме канеха да се сгрея. Бях посрещан, ако не със хляб и сол в страната, поне с човешка топлинка… Уви, днес чувствата не играят особена роля. Това правят парите. Когато ги имаме, ни е топло, дори горещо. Но ако сме безработни, клошари без дом, нямаме никакво право да мислим за топлинка.

„Сега накъде?” –питам се аз и поемам към вкъщи, където сърдита все още съпругата ме чака. Примирен с ниско сведена от срам глава, преглътнал гордостта си, звъня с вкочанена от студ ръка. Вратата се отваря и гласът на съпругата, ми влиза безпрепятствено в премръзналите ми уши:

-Е какво? –пита ме тя. –Мина ли ти яда?

Погледнах в очите и. Преглътнах въздух безпомощен ката дете, което току що бе успяло да изпие млякото си. От вътрешността на дома ме лъхна топлинка. Видях я и в очите на съпругата си.

„Я виж ти!” – възкликнах мислено аз. Къде се бе скрила жегата! У дома! А пък аз неразумният цял ден я бях търсил навън. А тя, милата, тя скъпата била вкъщи!

Смирено поисках прошка. И я получих…

Сега седя до камината, блъскам яростно дърва в нея и слушам, как студения вятър вън вие безпомощно, защото не беше успял да ме докопа с ледените си лапи. Колкото и да свири, колкото и да протестира, не излизам…

Най после впримчих топлинката! Нямам намерение да я пускам, далеч от себе си. Все пак предстои студена зима и усмивката, очите на децата и жената, а и камината, ще сгряват не само тялото ми, но и душата, която за съжаление на много от нас днес е изстинала…!

В.СОФИН